Коментар на Татяна Ваксберг:

В последните двайсет години България неусетно премина през две фази на замитането. В началото на прехода всяко историческо изследване, което с факти разрушаваше даден национален мит, беше съсипвано с унищожителни статии в печата, щедро насърчавани от правителства и парламентарни мнозинства. В последните години подходът се измени: сега вече подобни изследвания просто се подминават, все едно никога не ги е имало.

Голямото безмълвие

Пример за първия подход беше кампанията срещу филма „Гори, гори, огънче“ на Румяна Петкова и Малина Томова. Той разказваше за насилствената асимилация на българските мюсюлмани, извършена в края на 60-те години. Авторките бяха удавени в клетви и проклятия, а филмът им бе обявен за акт на национално предателство - ни повече, ни по-малко.

Пример за втория подход е пълната тишина около книгата на Румен Аврамов "„Спасение“ и Падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944 година". Това са 264 страници, описващи практическото приложение на антиеврейските закони по време на Втората световна война. Описан е целият процес на унищожение на личността, който не завършва с физическа смърт благодарение на конкретни хора, а не на целия приписал си геройски заслуги народ.

Книгата излезе преди повече от половин година и с две твърде маргинални изключения не получи никакъв отзвук - все едно не е писана от един от най-големите съвременни изследователи и все едно не посяга на националната теза за спасението на евреите.

Общото между двата подхода е в това, че основните факти в съответните открития никога не се оспорват. През 1994 никой не отричаше верността на самата история за насилието срещу мюсюлманите, а само правото на тази история да бъде разказвана. Сега никой не твърди, че книгата на Румен Аврамов е лъжа. Всъщност за тази книга няма твърдение за каквото и да било.

Случайно или не, двете фази, през които минава съпротивата на обществото срещу собствената му история, възпроизвеждат етапите, през които преминават комунистическите общества в хода на подобни усилия.

Застоят подир проклинанията

Съветският сталински период например се отличава с ожесточени кампании в пресата срещу най-различни авторски прояви. И макар за авторите това да е равнозначно на линч, публиката поне успява да научи за съществуването на съответната творба. Именно така, благодарение на проклятия и призиви за физическа разправа, става ясно, че Шостакович все така композира, а Пастернак и Ахматова все така пишат стихове. Брежневският период слага точка на това своеобразно популяризиране. По-късно периодът се прочу с етикета „застой“.

Що се отнася до твърдението на българския президент, че страната му не замита проблемите под масата, а ги слага на масата, сигурно е едно: той самият много би искал това да е вярно, но знае, че не е. Инак нямаше да пояснява извинително минута по-късно, че всъщност е говорил не за България, а за себе си: „аз лично спазвам такъв подход“.

Автор: Т. Ваксберг; Редактор: Д. Попова-Витцел