Коментар на Ясен Бояджиев:

Поставяното от Холандия условие за приемането на България в Шенгенското пространство миналата седмица бе умножено по две. Тя вече иска не един, а два последователни доклада в областта "Правосъдие и вътрешен ред", които да показват, „че напредъкът в борбата срещу корупцията и организираната престъпност е невъзвратим” и подкрепен с „убедителни факти и числа”. Всъщност, това искане е естествено развитие на позиция, зад която стои далеч не само Холандия. Просто защитниците и говорителите на тази позиция се редуват на „първата линия”.

Точно преди година в съвместно писмо Франция и Германия първи обявиха официално, че „решение за присъединяване трябва да бъде взето, едва когато бъдат решени основните проблеми, будещи безпокойство, и когато двете държави започнат ясно и обективно да извършват устойчиви и необратими действия срещу корупцията и организираната престъпност, както и действия за реформа на съдебната система”.

Европейско упорство или българско бездействие?

Какво се случи оттогава досега? Привържениците на българското членство продължиха да настояват, че страната е изпълнила техническите критерии и правни основания за отказа липсват. Появи се и компромисният вариант за поетапно членство - първоначално с въздушните и морските, а после и със сухоземните граници. В отговор френско-германската принципна позиция придоби по-конкретна „холандска” форма - обвързване първоначално с един, а сега и с два положителни доклада.

Тази конкретност съвсем не улеснява нещата. Защото изискването за последователност на докладите съвсем охлажда ентусиазма и прави евентуалния, продиктуван от някакви политически съображения, компромис по-труден. Така теоретично членството се отлага най-рано за юли догодина, но на практика отплава надалеч в неясното бъдеще.

Някои виждат причината единствено в холандските националисти, от чието благоволение зависи стабилността на правителството в Хага. Други вкарват в обясненията си и общата умора и криза в Европейския съюз. Всичко това със сигурност има значение. Но не за друго, а защото изостря европейската чувствителност. Корените на проблема обаче не са в някакво немотивирано европейско упорство, а в системното българско протакане и бездействие.

БорКор? Какво беше това?

Потресаващо напомняне за това ни даде отминалата седмица, когато стана ясно, че дори и изпълнението на един чисто организационен ангажимент, чието положително „отчитане” в европейските доклади не зависи от нечия субективна преценка, повече от две години продължава да буксува на място. Става дума за прословутия „Център за превенция и противодействие на корупцията и организираната престъпност”, известен като БорКор.

Стратегията за борба срещу корупцията със същото име, главен инструмент в която е самият център, бе приета през ноември 2009-та в отговор на критиките в предходния европейски доклад. Въпреки това и следващият доклад, през юли 2010-та, констатира, че стратегията изобщо не се прилага. В отговор правителството прие решение за създаване на центъра БорКор, който трябваше до заработи да края на същата година. После срокът се пренесе за юни 2011-та.

Но и следващият доклад, през юли тази година, освен традиционната липса на убедителни резултати в борбата срещу корупцията, отново констатира, че няма развит план за действие и че новият БорКор още не работи.

Разбира се, през това време са изхарчени няколко стотин хиляди лева главно за заплатите на назначените трима началници и няколко техни подчинени. С какво точно се занимават те не е ясно. Появилото се тази седмица засукано официално обяснение отново не успява да разсее появилата се от самото начало мисъл за липса на смисъл в цялата работа. Така или иначе конкретни резултати няма и очевидно скоро няма да има.

Приоритет ли е борбата срещу корупцията?

"Не бързаме за никъде, така че отлагането не е фатално", заяви успокоително по повод бетонираното холандско вето вътрешният министър. По думите му България няма интерес да настоява за бързо отпадане на контрола по сухопътните граници, защото това можело да увеличи миграционния натиск.

Този риск обаче го е имало и ще го има винаги. Тъй че по-вероятно е да не бързаме, защото за българското правителство Шенген вече не е такъв важен проблем, какъвто беше преди година, когато успехът бе издигнат в първостепенен приоритет.

Както се вижда от случая с БорКор, борбата срещу корупцията също не е приоритет, тъй че и в нея „не бързаме за никъде”. Въпреки увеличаващия се европейски натиск.