Повод за дискусиите дава най-вече една депеша от Архива на външната политика на Руската империя от 30 януари 1873 година. Тя е подписана от граф Николай Игнатиев, руският върховен дипломатически представител в Истанбул. Нейното съдържание предизвиква твърде различни оценки за ролята на генерала-дипломат в един от най-драматичните епизоди от борбата на българите за национално освобождение. В депешата между другото четем:

"Както известява нашият Генерален консул в Русе, въпросът за предполагаемото Софийско съзаклятие е получил задоволително решение. Изпратената от Цариград Следствена комисия е успяла да открие само неколцина злосторници. Тя е приключила своята работа и трябва скоро да се върне тук. Вътрешното положение в българските области обаче остава несигурно. Сред населението се шири дълбоко недоволство, предизвикано от лошото управление. Това състояние на духовете съдържа в зародиш елементите на не един заговор. Безспорно е, че щастливият изход от Софийската афера се дължи на умереността на Великия везир, който този път изглежда е последвал нашите съвети. Вместо да подпомага играта на Мидхат паша, придавайки на обстоятелствата преувеличено значение, той е препоръчал на Комисията да не надхвърля целта, като тласне разследванията отвъд строго необходимото".

Игнатиев е обслужвал единствено интересите на Руската империя

И до днес няма категоричен отговор на въпроса дали интервенцията на граф Игнатиев в делата на Високата порта в крайна сметка е допринесла за екзекуцията на Левски или пък е спасила неговата организация от пълен разгром - след признанията на Димитър Общи за обира на османската поща при Арабаконак. В едно обаче цари единодушие: че граф Игнатиев е обслужвал само и единствено интересите на своята империя. В зависимост от външната политика на Санкт Петербург той е бил ту гръмогласен защитник, ту прагматичен циник по отношение на съдбата на попадналите под османско владичество християнски народи.

"Руският княз на българите", както е представян граф Игнатиев в руската преса, печели славата си заради подкрепата за създаването на Българската патриаршия и позицията му в острия българо-гръцки спор по този повод. Участието на Игнатиев в налагането на клаузите на Санстефанския предварителен мирен договор също допринася за популярността на генерала-дипломат в България. Макар че впоследствие те са напълно зачеркнати чрез фаталното за българското обединение руско-британско споразумение Шувалов-Солсбъри малко преди свикването на Берлинския конгрес през юли 1878. Именно сключеният в Берлин договор лишава Игнатиев от възможността да стане първият български княз. Известна е симпатията на големия държавник Стефан Стамболов към графа преди, а и след влошаването на българо-руските отношения през 1886 година заради грубата намеса на Санкт Петербург в делата на младото обединено княжество. Стамболов дори е водел кампания в подкрепа на избора на Игнатиев за български княз, но номинацията му пред Великото народно събрание през 1879 година е осуетена след изрична заповед на Александър Втори, припомня историкът проф. Людмил Спасов.

За истинската роля на граф Игнатиев в българското освобождение историците научават доста по-късно. През 1930 година при управлението на Кемал Ататюрк турският държавен архив решава да разчисти помещенията си от задръстилата ги книжнина, трупана векове наред. Две български фабрики за производство на хартия проявяват интерес към суровината и купуват няколко вагона. Оказва се, че те съдържат безценна информация. Държавната администрация в София не е допуснала хартията да бъде рециклирана. Нито пък е позволила тя да бъде върната в Турция, за което е настоявала Анкара, след като със закъснение разбира за допуснатата грешка. Именно този "подарък" понастоящем е сърцевината на съхраняваните в България източници за историята на Османската империя. Сред архивите са открити и преписи от разпитите на свидетели по време на процеса срещу Левски в София през 1873 година. Тези документи хвърлят светлина върху нееднозначната роля на Русия и нейния имперски пратеник в Истанбул за начина, по който борбата на българите за освобождение е била използвана за целите на руската имперска политика на Балканите. Нейна звездна цел винаги е била завладяването на Проливите. В някои случаи Русия се е противопоставяла на Високата порта с панславянска реторика, а в други е подкрепяла султана с цел възпиране на европейското влияние върху полуострова, обобщава проф. Людмил Спасов.

Възгледите на Васил Левски за българското освобождение изключват вмешателството на която и да е външна сила, преди българите да покажат волята си за въоръжена борба срещу османското владичество. "И от дявола можем да потърсим помощ, но първо трябва сами да си свършим нашите вътрешни работи, а след това да молим други да помагат", пише Левски през 1872 година. "Русия обаче държи да дирижира събитията в България, а не да остави подготовката в ръцете на самите българи. Освен това империите са се поддържали, когато е ставало въпрос за тяхната сигурност. Левски е бил следен от османската полиция и е бил арестуван, когато турците са прочели писмата на Любен Каравелов и Данаил Попов, че трябва да се вдига въстание. Странното е, че в дневника си граф Игнатиев не съобщава нищо за процеса срещу Левски", посочва историкът проф. Христо Матанов. "Ето защо Игнатиев не бива да бъде демонизиран. Той е изпълнявал само и единствено заръките на господарите си в Санкт Петербург", смята професорът. Колегата му Людмил Спасов на свой ред обяснява поведението на Игнатиев по време на процеса срещу Левски с провала на делото в Русе през 1867 година, организирано от  Мидхат паша срещу т.нар. Свищовско съзаклятие, свързано с четата на Филип Тотю. То приключва с изпращането на 52 бунтовници на дълго заточение. Граф Игнатиев, който не е понасял Мидхат паша, вероятно се е страхувал събитията по времето на съда срещу Левски да получат същото развитие и вместо "злосторник“, обвиняемият да са окаже бунтовник, действащ под влияние на Русия.

Какво е истинското лице на граф Игнатиев?

"Левски е съден в София като организатор на въоръжена политическа конспиративна организация по османския наказателен закон. Приписано му е и убийството на младия ратай Стойчо Герганов, за което са се полагали 15 години тъмничен затвор. И досега юристите спорят дали османският закон е коректно приложен, защото издаването на смъртна присъда е било възможно само ако е имало въстанически бунт. Османският съд над Левски е приел обира в Арабаконак и няколко убийства именно за начало на такъв бунт", твърди историкът проф. Пламен Павлов.

Краят на кариерата на Игнатиев в руската имперска администрация обаче повдига и още въпроси за истинското лице на графа. В качеството му на вътрешен министър при крайно консервативния Александър Трети граф Игнатиев има пряка роля в един от най-жестоките погроми над евреите в Русия. Името на "славянолюбеца" и до днес е свързано с жертвите на масови погроми над евреите в седем губернии, с планове за изселването им от селата, с изхвърлянето им от занаятите, както и с широкомащабен план за изселването им от Русия.

По думите на някои, графът-генерал се бил разплакал, когато през 1906 година научил за издигнатия му приживе паметник в центъра на Варна - по инициатива на гражданите града. Паметник в Русия той никога не е имал.