През първите двайсет години след краха на комунизма любителите на историческите дискусии в Русия общо-взето се чувстваха свободни. Дебатът за историята сякаш не беше толкова важен за политическото ръководство на страната. През 90-те години на Кремъл не му беше до история, защото страната беше разтърсвана от икономическа криза и борбата за икономическа и политическа власт.

По-късно цените на петрола тръгнаха нагоре, руската икономика растеше с отлични темпове, а политическото ръководство на страната се радваше на безпрецедентна популярност. Властта взе под свой контрол телевизията и другите ключови медии, а културата, изкуството, книгоиздаването и историческата наука остави малко или повече на самотек. Това положение обаче се промени след московските протести през 2011-2012 година и след завръщането на Путин в президентското кресло.

"Единна" интерпретация на историята

В този период се промениха и икономическите условия. Стана ясно, че жизненото равнище няма да продължи да расте както предни години. На управляващата класа вече ѝ трябваха нови източници на легитимност. Тъй беше взето решение те да бъдат търсени в миналото, особено в съветското. Тъкмо в този момент вниманието към историята и към преподаването на история особено се изостри. Главната идея на политическото ръководство на страната гласеше: важно е да има единна историческа интерпретация.

Тъй че Кремъл най-напред даде тласък за създаването на единна общонационална концепция за преподаването на история в училищата. Учебниците, написани в съзвучие с новите принципи, трябва да излязат от печат още идната пролет. А министърът на образованието Дмитрий Ливанов неочаквано предложи единната концепция за преподаването на история да се въведе и във висшите учебни заведения.

Непогрешимата власт

Ако проследим публичните изявления на държавните ръководители и официалните лица, можем да направим няколко извода за „единната интерпретация”, която те имат предвид. Първо: критиката на съветския период трябва да се сведе до минимум. Признанията за престъпленията на съветския режим трябва да бъдат поставени в такъв контекст, че ученикът неволно да си каже: „Такива са били времената, какво да правиш…”

Второ: историята на Втората световна война фактически изцяло се изважда от зоната на критическото преосмисляне. На практика за периода 1939-1945 година отново важи съвсем леко адаптираната интерпретация от съветско време. Трето: всички опоненти на централната власт в Русия стават обект на отрицание. Княз Андрей Курбски и декабристите, Херцен и народоволците, болшевиките и антисталинската опозиция, власовците и дисидентите от брежневския период – всички те се оказват в една и съща категория: врагове на Русия.

Всъщност тъкмо това е най-важното във въпросната концепция. Тя не изопачава фактите по драстичния маниер на съветските историци, но – под предлог, че става дума за възпитание и патриотизъм – фактически прокарва една не особено оригинална мисъл: върховната власт винаги е права. Което пък означава, че и днешната власт е права.

„Под мъдрото ръководство на…”

Спомням си за изключително успешната изложба по повод 100-годишнината от Първата световна война. Тази изложба беше под егидата на президентската администрация и Министерството на културата. Желанието на организаторите беше да представят Николай Втори като виден пълководец. Обяснението е просто: Руската империя не е изгубила войната, а императорът не е допуснал грешки в ръководството. Русия излиза от войната заради предателите и чуждестранните агенти. Тази интерпретация не се наложи, но тенденцията си остава.

Единствено възможният исторически разказ, според Кремъл, описва триумфалното шествие на руския народ от победа към победа, най-вече обаче под мъдрото ръководството на царете, генералните секретари, а напоследък – и на президентите.

Нация от граждани или от циници?

На фона на вече протичащата реформа в средните училища, предложението на министъра да се унифицира преподаването на история и в университетите беше посрещнато с недоумение и мълчание от академичната общност. Но ако то наистина бъде приложено в практиката, това всъщност ще бъде смъртна присъда за независимата историческа мисъл в Русия. Съдбата на това предложение още не е ясна, най-вероятно е обаче то да се натъкне на съпротива.

Все пак от разпадането на СССР мина четвърт век, който остави някакви следи, а свободата на научната мисъл вече пусна корени. Така че опитът да бъдат дисциплинирани историците може да доведе до неприятни резултати. Онези, които не желаят да маршируват в строй, може просто да напуснат науката, където при това положение ще останат само конформистите и привържениците на властническите исторически интерпретации.

Има обаче и друг вариант, който е типичен за Русия. Всички необходими постановления ще бъдат приети, но никой няма много-много да следи за тяхното изпълнение. Това обаче съвсем не изключва опасността „непослушните” да попаднат под ударите на ръководството. Тъй че остава ни само да се надяваме, че въпросът „Какво е отношението Ви към Сталин?” няма да стане част от теста за професионална годност на учителите по история.