В последно време в България се забелязва някаква мания за празнични ивенти. Всяка седмица ни бомбардират с предложения за някакво мероприятие. "Да поставим рекорд на Гинес заедно: най-голямото боядисване на великденски яйца в света" (Велинград); "Патриотичен Джулай морнинг на Рилските езера"; "Въртене на огън пред Народния театър в Часа на земята"; "Национален форум и събор в Казанлък: древното познание и силата на българите. Родът Дуло, траките, Орфей, богомилите".

Вече няма град и по-амбициозно село без някакъв хранителен празник - ден на боба, чушката, ориза, райската ябълка, сланината, чевермето, сливата, баницата. Разцвет бележат и тържествата, комеморациите, шествията, честванията, зарите-проверки. Те вече отдавна са надскочили кръглите дати и непрекъснато се сгъстяват в културните календари на общините.

Дори най-традиционните религиозни празници сякаш имат тенденцията да се разрастват: телевизорът от сутринта ни напомня какъв светъл ден е днес, кой светец да почитаме и какво да сготвим; загряват ни с легенди на мистичен музикален фон. Отбелязваме и астрономически дати като равноденствието и слънцестоенето, най-често с музика сред природата. Не пропускаме вносни празници като Хелоуин, а отскоро и лова на шоколадови яйца, устроен за децата. Отделно партитата, алкохолните турове, разюзданата забава в нощните заведения.

Как да си обясним тази експлозия?

В това развитие виждаме от една страна наследството на туристическия мениджмънт от социализма. В този бизнес днес трудно виреят нежни, култивирани души, затова вероятно индустрията безжалостно експлоатира ресурса, произведен при Живков. Стандартизирани, индустриално произвеждани носии, цървули, пластмасови чушки; мешана скара с шопска салата и, разбира се, кукери по всякакъв повод и във всяко кътче на страната. Къщи в стил "Стария Пловдив"; нестинари, научили в ускорени срокове древната традиция; кон, поп, петел, гайда, ножка.

Забележителното е, че конкуренцията не поражда разнообразие, а тъкмо напротив. Всички наблягат на онова, което върви - на принципа "от всичко по много и винаги". Към розите се прикачат траки, към траките – кукери, към кукерите – вино, към виното - фолклорен фестивал и тъй нататък. 

Празничният бум има и чисто времево измерение – от предишните двудневни празници днес сме преминали към "фестивали", които по определение са много по-дълги (фестивалът на розата в Казанлък миналата година беше двайсет и няколко дни, белким задържи туристите в легловата база). В страната се построиха огромен брой "къщи за гости", най-често с европейско финансиране и сега трябва да се измисли начин да бъдат пълнени. Няма (пари за) общинска политика, която да облагороди природата наоколо, да създаде условия за спорт, почивка, лечение – затова пък се набляга на празници, които да примамят хората като един вид реклама. Така в едно малко градче за седмица или две се струпват хора, които няма къде да нощуват, а после цяла година къщите за гости стоят празни.

Има и нови атракции. Историческите възстановки станаха неразделна част от всеки празник – от обявяването на Априлското въстание преминаха към Средновековието, Балканските войни и тракийските ритуали, от битки – към всекидневния бит и неолитна кухня. Тази година имаше възстановка на самоубийството на Ангел Кънчев в Русе, а един кмет си навлече народния гняв, защото направи чучело с обесения Левски. Възстановките се разрастват не само времеви, но и като декор. Все пак страната беше осеяна с бутафорни крепости - пак по европейски програми. 

Проектната култура е другият фактор за експанзията на празничността. Ритуалният специалист от традиционните култури, който знае кое как трябва да се направи, днес е заменен от креативан мениджър - често братовчед на кмета - който знае как се пише проект и за какво са допустимите разходи. Но защо всичките празници са така монотонни – съвсем като сувенирите, които се продават около тях (глинени съдове, дъски за хляб, чаши с Левски и Путин...)? Вероятно защото проектът минава през иглените уши на противостоящи си групи от експерти, които могат да постигнат консенсус само по най-безпроблемното, най-клишираното.

През последните години сякаш сме добили условен рефлекс: идват почивни дни и трябва да се ходи някъде. И къде, къде – ами тук чудодейна икона, там медийна звезда ще готви на площада, а пък само на сто километра можем да гледаме самодиви и дъщеря ни да се снима със самодивски костюм. Празниците се множат, защото сме приведени в движение.

Подобни местни специфики и тържествени комеморации, исторически панаири и ню ейдж фестивали се множат навсякъде по света. И затова и българите започват геройски да се борят за признание – ако не е регистърът на нематериалните наследства на ЮНЕСКО, поне да влезем в книгата за рекордите на Гинес или да ни уважат с едно утешително репортажче по CNN (както се казва - и ирония ще преглътнем, нали знаете, няма лоша реклама).

Какво да променим?

Как да променим нещата така, че празнуването да не е толкова еднакво и скучно? Може би да направим така, че всяко градче да развива някаква своя уникална специфика, да се разграничава от другите, а не да ги имитира? Само че в България вместо за уникалност, всеки се бори да е по-патриотичен, по-фолклорен, по-униформен - от страх да не бъде отлъчен от националната общност.

Вероятно трябва постепенно да научим публиката да цени уникалните неща. Да търси не театъра, който ѝ играят, за да ѝ продадат някое и друго легло. А да търси истината за местната култура и автентичното преживяване на местните хора. Трябва да се появи някаква туристическа естетика, което изисква възпитаване на вкуса, авторитети, опит в други културни среди. А това е трудна работа.