На 14 юни 2013 бе открит "Дунав мост 2" - вторият мост между България и Румъния. Съоръжението над река Дунав свързва българския Видин и румънския Калафат и днес през него преминават огромни потоци от товарни, тежкотоварни автомобили, леки коли и влакове. А също: колоездачи и пешеходци.

Надминати са дори и най-смелите прогнози и очаквания. Това е предпочитаният път към Европа, особено от турските превозвачи. Трафикът е огромен, а приходите за последните девет месеца например надхвърлят 20 млн. евро. Така би могла да звучи една безпристрастна и обективна оценка. Или справка, зад чиито редове остават скрити десетки истории, преживявания, надежди, разочарования и оценки на хората, които живеят край моста. Които са работили за изграждането и популяризирането му, които и сега са "в сянката" на огромното съоръжение.

Разочарованието на местните хора

По пътя към моста има безкрайна опашка от тирове. Шофьорите са излезли, облегнали са се на мантинелите и чакат. С километри тук няма "човешко място". Нито пейка, нито павилионче за храна и напитки, нито тоалетна. Просто нищо. За струпването на камиони има повече от една причини – българските и румънските гранични екипи са малобройни, щатът не отговаря на капацитета на пункта, хората работят на ръба на силите си, отворен е само един пропусквателен коридор от всичките пет. Все още не е изграден измервателният кантар, май и защото не е предвидено мястото му. А иначе проверките не са задължителни, но заради бежанците се извършват щателно. Товаропотокът изпреварва инфраструктурата, мостът не е километриран и включен в републиканската пътна мрежа, по тази причина в подстъпите на града и край пътя и днес - 10 години след началото на строежа му и над 3 години от пускането му в експлоатация - все още не може да започне строежът на обслужващите зони.

Местните хора са по-скоро разочаровани. За тях мостът е по-скоро абстрактен, те не го припознават като свой. Той не е свързан с поминъка и всекидневието им. Пътят преминава встрани от града, икономическото оживление така и не е дошло, а и те вече не вярват, че ще го дочакат. За да преминат по моста с кола и да отидат до Румъния трябва да платят 12 лева в едната и още толкова в другата посока. Затова и те предпочитат да се разхождат до Сърбия, в Зайчар, където е "много оживено, гостоприемно" и могат да напазаруват "евтино истинско сирене, месо и зеленчуци".

И все пак: мостът е абсолютно необходим. В това е убедена и местната журналистка Ирена Данаилова, която познава всички проблеми, свързани с моста от началото на изграждането до работният му ритъм днес. Железопътният транспорт и за хора, и за товари, според нея, не е "доизмислен" и на практика е почти неизползваем. Тя вижда и някои от недостатъците в работата на испанската фирма-строител, които налагат чести ремонти поради непредвидените особености на климата: още първата зима стълбовете на осветлението се прекършват от студа, асфалтът се нагъва през лятото. От директора на моста по техническите въпроси инж. Владимир Андреев обаче научаваме: "Съществува фонд за поддръжка и ремонтни дейности. Извършва се ежегоден технически одит на съоръжението, което засега е в перфектно състояние."

Забравеният Видин

Цялостното изграждане на моста Видин-Калафат е проследено и описано в книга от Соня Мачорска, пиар на моста в продължение на пет години. И днес тя продължава да говори за моста с много емоции. Според нея, той трябва да си има име и то трябва да бъде "Бонония", а не скучното "Дунав мост 2" . Древно име за един древен път. "Не може мост без име", вълнува се Соня и разказва, че е изпратила предложението си до десетки институции, но нито една от тях не се е вслушала в него. След завършването на моста, Соня Мачорска е обзета от идеята да се построи музей, за който е събран достатъчно материал. Място и интерес има, казва тя, но и това се оказва неосъществимо. Соня Мачоска разказва, че по време на строителството са идвали туристи от цял свят, телевизионни екипи, студенти. Любопитството навремето е било огромно. А днес? Днес мостът сякаш е забравен. Както и целият видински регион. Как иначе да си обясним факта, че до моста все още няма нормален четирилентов път?

Впрочем, около изграждането на този мост има и куп други въпроси, които чакат своя отговор. Например тези: Защо испанската фирма е плащала на своите специалисти и работници шест пъти повече, отколкото на българските? Защо строителството се е оскъпило толкова, та е надхвърлило цената, предлагана в началото от германо-френския консорциум? Защо тъй жадуваното съживяване на икономиката така и не дойде? И още, и още...