На първо време - никакви. 20 години след промените България все още е в етапа на "визиите" и все още си уточнява представите за това какво има да се случва. Не пледирам за излишен акционизъм, още повече, че става дума не за едно и две деца с трудни съдби и истории, които не могат лекомислено да бъдат подхвърлени на случайността. България е водеща по брой на изоставените деца, чиито житейски шансове остават съкратени до минимум. Животът им зад "институционната завеса" ги изолира трайно от всякаква възможност за нормална социална реализация.

Изоставените деца си остават последна грижа

Само че като погледне човек "визията", неминуемо забелязва, че подобни документи има с тонове в други европейски държави, откъдето тя явно е била и заимствана. Какво пречеше оттам да се заимстват и мерки, които да изпълнят тази "визия" с някакво конкретно съдържание и то в по-ускорен порядък? Защото визии в България никога не са липсвали, включително и на предишни правителства. Само изпълнители по традиция липсват. Изоставените деца малко или много си остават "последна грижа", поверена в ръцете на недостатъчно добре платени и мотивирани хора, отглеждани в битов и емоционален недоимък.

Важно е все пак, че националната стратегия поставя акцент върху проблемите на децата с увреждания, които са настанени в домове, и обявява, че тяхното деинституционализиране ще бъде приоритетно. С това пък автоматично става ясно, че този приоритет няма как да се изпълни в близките 10 до 20 години. Въпросът е в това, че липсват всякакви структури за подобно нещо, на финанси се разчита предимно отвън - т.е. от европейски програми, а готовността на българското общество да поеме грижата за подобни деца е практически равна на нула.

Известно е, че тъкмо децата с увреждания нямат никакъв шанс да бъдат осиновени в самата България. В най-добрия случай те попадат на подхоящи чужденци, които не се страхуват от финансовите и психически трудности при отглеждането на подобни деца. В приемно семейство въпросните деца също почти няма как да попаднат, първо защото интересът към тази неизвестна доскоро форма на грижа тепърва започва да се оформя в България и то предимно в погрешна посока.

Много от кандидатите за приемно семейство успешно побългаряват международната практика, опитвайки се чрез нея да осиновят дете, което явно е по-лесно, отколкото ако се регистрират като кандидат-осиновители и преминат през обичайните процедури.

8.000 деца искат дом и нормален живот

Макар да се отразява на доходите и да съкращава работни места, икономическата криза до известна степен може да се окаже и шанс за изоставените деца. Не е изключено да се увеличи готовността за обучение на бъдещи професионални приемни семейства, както и склонността да се организират частни професионални интернати или пансиони за бившите възпитаници на държавните социални домове - като елемент от бъдещото деинституционализиране на грижите.

И без друго най-добрите решения на проблемите могат да дойдат от идеите, изобретателността и личната инициатива на хората, а не от държавните стратегии. Така че - време е за идеи, но и за действия! Близо 8.000 деца и младежи в държавните институции за настаняване чакат своя дом.