В бежанските лагери на Ливан расте едно изгубено поколение сирийски деца. Повечето от тях дори не помнят истинската си родина. От малки са свикнали на тежък труд и лишения. Повечето никога не са стъпвали в училище.
Реклама
Това е тяхната Ривиера: шосето, което преминава през долината Бекаа в посока Сирия. Канавките са осеяни с отпадъци, отляво и отдясно са разположени бежански лагери, полета и ферми. Често шофьорите изхвърлят през прозорците стъклени и пластмасови бутилки. Понякога изхвърлят и нещо годно за ядене.
Децата сноват по улицата като глутница. И постоянно се оглеждат за нещо, което може да бъде използвано. “Най-много се изкарва от алуминия или от металите”, казва Марван, лидерът на групата. Изразът по немитото му лице е суров – типично лице на дете-бежанец. Марван е на не повече от осем години. Най-малкият в групата е Салах. Когато ни вижда, той побягва разплакан.
300 000 деца не посещават училище
В Ливан, чието население наброява 7 милиона жители, са подслонени около 1,5 милиона бежанци. Не се знае каква част от тях са непълнолетни. Държавата не позволи на ООН да признае на сирийците официален статут на бежанци, за да нямат те основание да останат трайно. Ливан иска лагерите да са само временни убежища. Международни хуманитарни организации твърдят, че около 300 000 деца нямат възможност да посещават дори държавните ливански училища.
Сълзи, руини, безпомощност: 10 снимки от войната в Сирия
Войната в Сирия продължава вече 10 години. Години, пълни с мъка, смърт, жестокост. Местни фотографи са запечатали тежкия делник на хората, останали там. Вижте тези забележителни исторически документи:
Снимка: Ghaith Alsayed/OCHA
Спомени, погребани под руините
Рака, 2019: жена бута детска количка по улиците на разрушения град. Фотографът Абуд Хамам започва да снима в родния си град през 2017. Казва, че се надява един ден тези снимки да се превърнат в исторически документи. "С всеки ъгъл тук свързвам някакъв спомен. Но те разрушиха всичко", казва Хамам.
Снимка: Abood Hamam/OCHA
Безутешна скръб
Идлиб, 2020: след бомбардировка двама братя скърбят за загиналата си майка. Фотографът Гайт Алсайед е бил на 17 години, когато избухва войната. И неговият брат е загубил живота си в нея. "Когато заснех този кадър, ме връхлетя целият ужас със смъртта на моя брат. И без да искам и аз самият се разплаках."
Снимка: Ghaith Alsayed/OCHA
Сами сред руините
Биниш, април 2020: този кадър, заснет от фотографа Моханад Заят, показва на преден план жена с малката ѝ дъщеря на фона на руините. Двете са намерили подслон в едно разрушено училище в града - едно много опасно укритие. В намиращия се наблизо тотално препълнен лагер за вътрешни бежанци за тях не е имало място.
Снимка: Mohannad Zayat/OCHA
Да пиеш вода от кратер на бомба
Юни 2013, Алепо: бомбардировка е прекъснала водопровод, а това момче утолява жаждата си от завирила дупка в земята, изровена от бомбата. "Някои казваха, че снимката не била истинска и че било по-добре да дам на детето чиста вода за пиене. Но аз смятам, че за да тръгнем към промяна, първо трбява да покажем неподправената действителност", казва авторът на фотографията Музафар Салман.
Снимка: Muzaffar Salman/OCHA
Бягство от Гута
При бягството си от Гута този татко е напъхал детето си в куфар. Фотографът Омар Снадики е написал под снимката следното: "Войната в Сирия промени не само страната, тя промени и нас самите - как възприемаме другите хора, какво снимаме и какви послания изпращаме с това към света."
Снимка: Omar Sanadiki/OCHA
"Истинското лице на сирийците"
2017, предградие на Дамаск: Ум Мохамед и съпругът ѝ са седнали в разрушената им къща, сякаш нищо не се е случило. Фотографът Самеер ал-Думи казва за Ум, че това е най-забележителният човек, който някога е срещал. "Тази жена беше тежко ранена, а малко след това е пострадал и съпругът ѝ. Но тя останала вкъщи, за да го обгрижва. Именно нейната издръжливост показва истинското лице на сирийците."
Снимка: Sameer Al-Doumy/OCHA/AFP
Майка скърби за изгубеното си дете
Някъде край Дараа, 2017: фотографът Мохамад Абезид е придружил тази жена до гроба на убития ѝ син. "Самият аз се разплаках и трябваше да си бърша сълзите, за да мога въобще да снимам", спомня си той.
Снимка: Mohamad Abazeed/OCHA
Детство в инвалидна количка
Дамаск, декември 2013: 5-годишната Ая е седнала в инвалидната си количка и чака баща си да ѝ приготви нещо за хапване. Детето отивало на училище, когато пострадало от избухнала граната. "На този ден носех кафявите си обувки. Първо видях как едната хвръква във въздуха, а след това полетя и кракът ми."
Снимка: Carole Alfarah/OCHA
Надежда за ново начало
След постигането на примирие едно сирийско семейство се връща през 2020 в родния си Идлиб. Авторът на снимката Хадж Сюлейман заснема този кадър със смесени чувства: "От една страна се радвам за тези хора, че могат да се върнат в родното си място. Но от друга съм и малко тъжен, защото самият аз съм прокуден и не мога да се върна у дома."
Снимка: Ali Haj Suleiman/OCHA
Римско наследство
И това е Сирия по време на войната: през 2018 година Римският амфитеатър в Босра в областта Дараа е наводнен от проливните дъждове в региона. Снимките са предоставени от Службата на ООН за координация на хуманитарните въпроси, откъде обаче отбелязват, че не гарантират достоверността на предоставените от трети лица информации, свързани с фотографиите.
Снимка: Mohamad Abazeed/OCHA
10 снимки1 | 10
Вместо това те са принудени да се трудят на черно, като евтина работна ръка – да събират картофи по полето или отпадъци покрай големите шосета. “За един килограм алуминий получаваме 2000 лири“ (около 20 евроцента), разказва едно от момчетата. “Не”, поправя го друго, “днес ще получим по 2500”. Докато спорят за количества и пари тези деца звучат като възрастни - по един твърде стряскащ и зловещ начин.
Често не можеш да ги забележиш, дори когато преминаваш покрай тях, защото са съвсем дребни на ръст. Но препълнените чували с боклуци, които влачат, са огромни. Това е едно изгубено поколение, което расте из бежанските лагери, откакто през пролетта на 2011 година започна войната в Сирия. В долината Бекаа са останали онези семейства, които нямат достатъчно пари, за да си платят за пътя отвъд Средиземно море.
Допреди година и половина много от сирийските деца посещаваха училище, макар и само следобед, за да са отделени от ливанчетата. Но от началото на пандемията училищата са затворени за децата-бежанци. Сега повечето от тях са принудени да работят и да изкарват пари за семействата си. Нерядко не успяват да припечелят повече от долар за цял ден - сума, която стига, точно колкото да не умреш.
Финансов крах и задаващ се глад
През последните месеци финансовата система на Ливан претърпя истински крах. Валутата се обезцени, инфраструктурата се разпада. Световната банка и Обединените нации предупреждават, че до края на годината страната, в която има толкова много бежанци, може да бъде поразена от истински глад.
Това не се забелязва в скъпите ресторанти из изисканите квартали на Бейрут - там, където са паркирани скъпите вносни автомобили на висшата класа. В долината Бекаа обаче кризата е повсеместна. А животът в бежанския лагер си има своята цена. Собствениците на земята там прибират по 100 долара на месец за всяко място.