В началото я наричаха "мерки за укрепване на държавния ред в Северен Кавказ", после - "операция за възстановяване на конституционния ред", а след това - "антитерористична операция". Имаше много формулировки. Само дето никой не си отвори устата да каже, че в Чечения се води война. И съветското, а както се оказа и постсъветското ръководство изтълкуваха любимата фраза на късния СССР "само да няма война" като един вид позволение да не назовават войната с истинското ѝ име. Като че ли това променя нещата. Войната, която не нарекоха война. Войната, в която едната страна дори не се осмели да каже на глас срещу кого воюва. Първо твърдяха, че се борят срещу противозаконни формирования, после- срещу терористи. А в действителност воюваха срещу Чечения, срещу цялата република, която за три постсъветски години ако не успя да се превърне в независима държава, то поне стана отделна територия. Толкова отделна, че за да докаже обратното, Русия вкара там танкове.

Кадировска Чечения

Днешна Чечения начело с Рамзан Кадиров е образцов регион в Путинова Русия. Кадиров е най-популярният регионален лидер и дори неотдавнашните боеве в Грозни не навредиха на имиджа му. На този фон е направо неудобно да припомняме как преди 20 години танковете на Севернокавказкия военен окръг пресякоха границата на Чечения. Ако тръгнем да си спомняме, ще се наложи да зададем и някои доста неудобни въпроси, като например този: ако войната в Чечения действително е приключила, кой е победителят в нея?

Ветераните от Чеченската война не се чувстват нито като герои, нито като победители. Ако си воювал в Чечения, бъди благодарен, че си жив - и толкова. Днешна Кадировска Чечения изглежда наистина като победител - с нейните златни лимузини, мраморни джамии, небостъргачи и един обожаван лидер. Вероятно затова и официалната версия за двете чеченски войни е именно "кадировската", според която чеченският народ, заедно с руската държава, е успял да победи световния тероризъм на територията на републиката.

Най-пресният пример даде говорителят на чеченския парламент Дуквахи Абдурахманов, който след боевете в Грозни преди няколко дни каза следното: "Мечтите на Обама, Меркел и техните съюзници никога няма да се сбъднат, докато в защита на интересите на Русия стоят президентът Владимир Путин и най-близкият му съратник - лидерът на Чечения и герой на Русия Рамзан Кадиров".

След боевете в Грозни в началото на декември, Кадиров разпореди да бъдат разрушени домовете на роднините на заподозрените участници в сблъсъците. Заповедта бе мигновено изпълнена, след което бяха публикувани снимки на опожарените къщи. Никъде в руското законодателство не пише, че някой има право да опожарява нечий дом. Но Русия вече е привикнала с факта, че Чечения стои над законите. Тази Чечения, в която Елцин вкара танкове, бе наричана навремето "криминален анклав". А как да наречем днешна Чечения? Това навярно никой не знае, но е факт, че нейното положение в Путинова Русия се различава от положението на който и да е друг регион. Полуфеодална, тоталитарна и моноетническа - такава е Чечения днес. Настоящето ѝ е зловещо, а бъдещето - напрогледно.

Урок за Украйна

Ако се вгледаме по-задълбочено, ще видим, че историята на руско-чеченските отношения е история на един над 200-годишен перманентен конфликт, в който ту едната, ту другата страна взима връх. Двете чеченски войни от последните 20 години са просто продължение на тази дълга история, част от която са и Сталиновите депортации на чеченци през 1944 година, и онези кавказки войни, за които пише още Толстой.

През последните няколко години руски националистически организации от граничещия с Чечения Ставрополски край неколкократно издействаха да се издигнат паметници на генерал Алексей Ермолов, главнокомандващ на руските войски по време на Кавказката война през 19 век, довела до завладяването на Кавказкия регион от Руската империя. Знаменитият "усмирител на Кавказ" е за мнозина символ на днешното руско-чеченско противопоставяне, чието развитие оттук нататък не зависи нито от височината на небостъргачите в Грозни, нито от лоялността на Кадиров към Путин.

Тази година в друг постсъветски регион отново се заговори за "антитерористична операция", въпреки че в действителност става дума за реална война. Украинските власти сами се вкарват в същия капан, в който попадна и Елцин преди 20 години, когато не спираше да повтаря, че ставало дума за "мерки за укрепване на държавния ред". Като че ли бъдещето на Донбас зависи само от това дали Украйна ще успее да победи въоръжените формирования на сепаратистите, които Киев удобно нарича терористи. Днес в Русия не е прието да се припомнят уроците от Първата чеченска война. Но кой знае, може пък Украйна да си извлече някои много важни за нея поуки.

Олег Кашин е независим журналист. Работил е за издания като "Комерсант" и "Известия". Бил е член на координационния съвет на руската опозиция.