За щастие, войната в Украйна за нас е само медиен образ. И дано така да си остане. Но този образ е толкова обсебващ, че едва ли не се чувстваме участници в нея. Сутрин първата ни работа вече е да погледнем в медиите, на които се доверяваме, докъде са стигнали бойните действия и през целия ден със свито сърце продължаваме да ги следим.

Доколко медиите са в състояние да се справят с тази ситуация на силно завишени човешки залози, личи от отговорите на три въпроса от сферата на професионалните стандарти, които при журналистиката съвпадат с етичните.

Тази тема измести всички останали

Първият въпрос е дали войната трябва да се отразява с такава интензивност, че да измести другите теми от медийния дневен ред, включително и пандемията, та и без да си украинец, да се почувстваш нападнат. Отговорът е „да“. Не само защото войната е твърде близо до границите ни.

И не само защото Русия никога не се отказа да гледа на България като на своя културна и политическа собственост и да приема членството ѝ в НАТО и ЕС за предателство. А преди всичко, защото ние, като членове на тези алианси, наистина сме във война, която режимът на Путин отдавна води с либералната демокрация. Години наред тази война беше хибридна, а от 24 февруари е „гореща“. И според много наблюдатели Украйна е само подстъп в нея - крайната ѝ цел е да смени световния ред и Русия със съдействието на Китай да заеме водещата геополитическа роля на САЩ, а либералната демокрация, наложила се през 20 век като предпочитан начин на живот, да отиде в историята.

Западът, да не говорим за нашето русофилско общество, обаче предпочиташе да се прави, че няма такова нещо - с лека ръка отминаваше агресивната кремълска пропаганда на собствената си територия и дори преките ѝ намеси в изборите, флиртуваше с автократа и разширяваше икономическата си обвързаност с него.

Така че сега медиите, които ни карат да усетим върху себе си заплахата на войната, изпълняват най-после функцията си на „стражево куче“ – предпазват ни от надвисналата опасност, като от сутрин до вечер ни информират от кого идва и в какво точно се състои тя. След като не видяхме пушката, когато беше изнесена на сцената, поне да я чуем, когато гръмна. Онези медии, които продължават да се разсейват, дори без непременно да възпроизвеждат „опорките“ на режима в Москва, работят за него. Те са главно от кръга на лоялните към бившите управляващи, което издава към кого всъщност са лоялни.

Трябва ли Путиновата пропаганда да бъде спряна?

Вторият професионален въпрос е за плурализма на гледните точки в медиите и по-конкретно – трябва ли путиновата пропаганда да бъде спряна. До 24 февруари със сигурност не трябваше, можеше да бъде разобличавана и опровергавана (друг въпрос е, доколко го правихме), но не и забранявана. И в това е разликата между либералната демокрация и авторитарните режими. След като обаче започнат да бъдат убивани хора, особено от цивилното население, нещата са променят коренно.

В такава ситуация има една-единствена човешка гледна точка – тази на жертвите. Дълг на медиите е да ги разпознаят и без уговорки да застанат на тяхната страна. И българските медии общо взето го извършиха, постепенно и някак от само себе си започнаха да заглъхват в тях гласовете, които се опитваха да оправдаят военната агресия в Украйна (ако изключим един безнадежден случай - не другаде, а в общественото радио). Разбира се, за да зазвучат още по-ожесточено в социалните мрежи.

В либералната демокрация всяко мнение може да бъде публично изразено, ако не е престъпление. А кое е престъпление, ако не да убиваш невинни хора по къщите им, които с нищо не те заплашват? За да може едно убийство да се приеме, че не е престъпление, би трябвало то да е пропорционална реакция на самозащита, за което обаче дори руската пропаганда слабо претендира. Затова мненията, които оправдават военните престъпления в Украйна, стават съучастници в тях и това е достатъчно законово основание да им се отнеме публичният достъп. Давам си сметка, че въпросът все пак е деликатен – не от политическа, а още по-малко от морална гледна точка, а от журналистическа. Необходимо е да се разделя пропагандата от информацията, която идва от Кремъл, защото тя в момента е жизнено важна и би било твърде щраусово поведение просто да запушиш всичките ѝ канали.

Не се ли увеличава страданието на тези хора?

Третият професионален въпрос е за вторичната виктимизация – дали медиите с непрестанните разкази и интервюта за личните драми на пострадалите от войната не увеличават страданието им? За разлика от много други случаи на хора в бедствие, този път – не. Украинците искат да разкажат на света какво им се случва, те искат да не ги оставя сами в страданието им. Да осъзнае, че те пишат с кръв един съвременен героически епос на съпротива срещу злото, което, както и доброто, не се интересува от национални граници. Разпадането на голямата история на човешки истории ни помага по пътя на състраданието да се поставим на мястото на украинците - на чието място можехме да бъдем и ние, и продължава да може… Така че всеки, като види очите и чуе гласа на хора, които до вчера са живеели живот като неговия, да си каже днес „Je suis Украйна“.

*Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.

*****

Разгледайте и тази снимкова галерия на ДВ: