Един протест на Орлов мост срещу друг протест на международен път Е-79, една блокада срещу друга блокада. Министър-председателят Борисов обещава да се постигне консенсус, а вицепремиерът Цветанов задава въпроса защо гражданите не са се разбунтували срещу презастрояването на Слънчев бряг. Какъвто и да е отговорът, уви, той е в минало свършено време. Но дали все пак не би ни дал кураж и разум за предотвратяването на колосални грешки в бъдещето? Политическата граматика у нас, ако се учи, се учи в движение.

Основателната подозрителност на българите

Законът за горите привидно иска да създаде поминък на хората в планинските населени места, а подмолно облагодетелства шепа крупни предприемачи, развързва ръцете им, за да „усвоят” последния недоунищожен и недоразграбен общонационален ресурс: българската природа. Така звучи простият преразказ на схемата, възправяща едни българи срещу други българи, за да се облажат трети българи. Всъщност, ако бъдем честни, това си е познатата и добре работеща схема на несвършващия ни преход. Оттук и подозрителността, че зад всяко добро намерение, зад всеки опит за справедливи законодателни решения се крият хищни частни интереси и лобистки домогвания. Нарицателните примери не са един и два: поправката Ванко едно, казусът с царските имоти и прочие.

Младите и образовани граждани от Орлов мост предупреждават с бунта си, че не са съгласни с начините, по които обществените блага се преразпределят под масата зад привидностите на този или онзи закон и неговите параграфи. Спорят с политическото късогледство и нарушените точки на обществения договор, но най-вече отстояват нормалното си бъдеще тук. Протестът им не е само екологичен и няма хоризонт от днес за утре - той мисли мястото България през категории, които са по-високи от бързата печалба. А каква е каузата на хората от Банско и Разлог? Към коя общественозначима несправедливост или проблем с часовников механизъм насочват общественото внимание с блокадата на пътя за Гърция?

Всеки срещу всекиго

Челните сблъсъци в гореспоменатото, пък и всички останали противопоставяния напоследък се дължат на поколенческа и образователна несъвместимост: млади срещу стари, интелигентни срещу прости люде. Обострят се и от тоталната дезинформираност, и най-вече от общия икономически и морален упадък. Да не пропускаме българската традиция всеки да е срещу всекиго, съхранена разножанрово: от епоса до вица. Разпознаваема във всеки същностен обществен или личен спор и днес: до Закона за горите можем да подредим и този за забраната на тютюнопушенето на обществени места, да повдигнем неразрешимия сякаш въпрос с бездомните кучета, или защо не избора на нов Висш съдебен съвет, главен прокурор, треньор на националния отбор по волейбол и така до безкрай...

С много страсти, с разпространяващи се публични тайни, форумни омрази, емоционални и рационални аргументи се стига до вечното несъгласие и неугодия. Като в поантата на едно стихотворение от Радой Ралин: „Всеки за себе си е прав, криви са времената”. Но политиците затова и не обичат да четат поезия - защото са принудени да оспорват с конкретни всекидневни решения нейните вечни истини. И да постигат относителната справедливост на обществените интереси.

Автор: Мирела Иванова, Редактор: Даря Попова-Витцел