Срокът, поставен от губернатора на най-западния турски град – Одрин – изтече, но нищо не се случи. Губернаторът беше разпоредил бежанците да напуснат града. Предвидени бяха и автобуси, които да ги закарат до други турски населени места. Автобусите обаче си останаха празни – нито един от сирийските бежанци не желае да пътува с тях. Те продължават да се надяват границата да бъде отворена, за да продължат пътя си към Европа, и най-вече към Германия.

Бежанците се намират в Одрин от около седмица. Всички повтарят, че вече няма как да се върнат назад, след като са пропътували по стотици и хиляди километри, за да стигнат до Одрин - на самата граница с ЕС.

25 годишният Мохамед Музин разказва, че по пътя си до Одрин му се е налагало да преодолява многобройни препятствия: „Първо стигнахме до Хавза, на 50 - 60 км от Одрин. Бяхме около 150 души, от които поне 90 жени и деца. През деня се криехме, а нощем вървяхме през поля и гори.” Допреди година Мохамед е следвал в Дамаск политология, после напуснал родината си и пристигнал в Турция. В Анталия изкарвал по някоя и друга пара като строителен работник, получавал по 30 турски лири дневно (около 10 евро). В Одрин пристигнал преди около седмица.

На стадиона в Одрин и около него в момента са струпани около 1400 бежанци, много от тях са пристигнали от Истанбул. В региона на Одрин, край границите с България и Гърция, има общо пет гранично-пропускателни пункта. Градските власти събраха всички бежанци в стадиона и със съобщения по високоговорителите на арабски ги уведоми, че са свободни да се движат из цяла Турция. За тази цел можели да ползват предоставените автобуси.

"Не сме имали нормален живот"

Десетките полицаи наоколо се държат подчертано дистанцирано. Те се грижат за съблюдаването на реда, когато се раздава храната. Опашките за храна са две – една за жените и една – за мъжете. Пази се тишина, никой не бива да се смее или да се провиква. Телесните контакти са нежелани.

Миналата неделя турското правителство покани някои представители на бежанците в Анкара. Премиерът Давутоглу им каза, че не е възможно да прекосяват границите, след като съседните държави не желаят подобно нещо. Той помоли бежанците „да се завърнат в нормалния живот”. Подобен призив звучи твърде абсурдно в ушите на бежанците: ”Какъв ти нормален живот, та ние нямаме такъв!”, казва 27-годишната Емине Мухамед, майка на три деца, съответно на осем, четири и три години. Заедно с мъжа си и децата тя напуснала Алепо, пристигайки първо в Адана, а после и в Одрин.

"Избягахме от войната, от оръжията, бомбите и от режима на Асад, но също и от опозиционните бойци, както и от терористите на „Ислямска държава”, казва Емине. „Не сме имали нормален живот, че да се върнем към него. Връщането назад изобщо е немислимо за нас – ще продължим пътя си до някоя европейска държава, това е единственият ни шанс да оцелеем. Ако е нужно, ще прекосим и морето”, казва тя.

2700 жертви за осем месеца

Подобни неща разказват и останалите бежанци. По данни на Международната организация по миграция (МОМ) само през последните осем месеца във водите на Егейско море са се удавили над 2700 бежанци. Преди дни край турското крайбрежие потъна бежански кораб. Удавиха се 13 души, четирима са безследно изчезнали.

Емине ни сочи момиченце, което държи в ръка снимката, която обиколи света – снимката на тригодишния Айлан Курди, който се удави край турския бряг. „Опасността е смъртоносна”, казва Емине и признава, че се страхува за своите деца. „Не бива да ни принуждават да тръгваме през морето, но след като не ни оставят никаква друга възможност, съм принудена да рискувам живота на децата си. Нямаме друг избор”.

При посещението си в одринския стадион губернаторът на града Дурсун Али Сахин призова бежанците да се приберат у дома. Той подчерта, че не е възможно турците да отворят границите, след като Гърция, България или останалите европейски държави не дават разрешение.

Бежанците в Одрин обаче не са съгласни да приемат аргументите му и организираха седяща стачка пред стадиона. „Никъде няма да ходим”, обявиха те, а на плакатите, които носят, пише: „Отворете границата” или „Пуснете ме в Европа, за да видя бъдещето си”. Един от плакатите е написан на лош немски: „Мили германски народ, моля помощ. Ние братя по човечество”. Едно седемгодишно момиче носи плакат, който се вижда и в ръцете на редица други бежанци: „Не искаме да мрем из морето, ние всички сме Айлан”.

Сред бежанците има и иракчани. Язидът Напулион Калаф с жена си, трите си дъщери и сина си е пристигнал заедно с още три семейства на язиди. Калаф смята, че за проблемите са виновни не европейците, а Турция. Той казва: „Нека просто да отворят границата!”.

"Европейците са справедливи"

Мохамед Музин, студентът от Дамаск, е още по-скромен в исканията си. Той се моли да го пуснат до гръцката граница, където щял да направи лагер: „Оттам ще се обърнем с призив към европейските народи, а не към държавите, защото европейците са човечни и справедливи. Те няма да допуснат да загиваме в морето.”

В Турция в момента има над 2 милиона сирийски бежанци. По официални данни турската държава е дала досега 7, 6 милиарда долара (около 6,8 милиарда евро) за издръжката на бежанците. Те обаче имат там само временен подслон и нямат право да подават молби за бежанци пред ООН. Бежанците нямат право да работят, нито пък разполагат с възможност да си намерят квартира или да получат здравна помощ. Освен това те често стават обект на расистки атаки.

Хиляди деца и жени на практика са тласкани към престъпността. При това дребните кражби и просията не са сред най-лошите перспективи: момичета и млади жени често са принудени да сключват принудителни бракове или да проституират. „При това положение е ясно, че никой сирийски бежанец не желае да остава в Турция”, казва Илиас Ердем, председател на истанбулското сдружение „Солидарност с бежанците. „От гледна точна на турските закони, бежанците просто не съществуват!”, казва той.