Колкото по-лошо, толкова по-патриотично. Колкото по-близо до война, толкова повече призиви за жертвоготовност. Колкото е по-тежка геополитическата самота, толкова по-гнусна става казионната реторика за особения път и особената душевност. В Русия, където историята се върти като жироскоп, винаги става така. Сегашното култивиране на патриотизма е третото дежавю, ако имаме предвид патриотичните кампании на Николай Първи, Александър Трети и Сталин. Новата идея на Държавната дума за възраждане на патриотизма не е просто желание за окончателно превръщане на Русия във военна крепост с дебели стени и заключени врати. Тази идея е нещо като любовна покана в Прокрустовото ложе на поредния - но този път патриотичен - тоталитаризъм.

Връщане в тъмната вечност

През 1990-те Русия изпитваше известно законотворческо смущение от факта, че държавата и отделните личности изобщо не можеха да разберат кое е по-важно - бюрокрацията или свободата. Оглеждайки се на Запад, където човекът е мерило за всичко, тогавашна Русия възприе този лозунг като свой идеал. Думите на Джеймс Джойс, че не иска да умира за Ирландия, а е по-добре Ирландия да умре за него, в Европа отдавна са се превърнали от писателска ирония в политическа реалност. В Русия точно обратното. Времето тръгна назад. И то даже не към миналото, а към тъмната вечност. Съотнесени към руската действителност, думите на Джойс изглеждат като връх на русофобията.

Разбира се, че всички ние - интелигенцията, средната класа, либералните партии и студентите - сме виновни, че не отчетохме силата на завръщането във вечността. Тогава ние живеехме с идеята за освобождението, а кого трябваше да освобождаваме и защо - отговорът потъваше в мъгла. В това време бандитите и силоваците си поделяха тортата и цялата власт.

Все пак победата на държавата над човека в 21-ви век не може да не бъде призрачна. Развитието на технологиите, "клиповото съзнание" - всичко това разбива на малки парченца държавното мислене. На държавата ѝ се налага да прибегне до фундаментални идеологии, ако иска да бъде по-силна от човека. Путинова Русия се изгражда на базата на патриотизма - така, както го разбира тя самата. Разбира се, че това е много по-слабо в сравнение с комунизма, чиято тенденция беше да се размножава в много бедни държави и да стане световно явление. Патриотизмът е локализиран в една страна. Той има имперско съдържание и претенции над всички сфери, свързани с държавните интереси. Той би могъл да се разпространи и другаде - за сметка на такива представи за господството на държавата над човека, каквито има в някои страни от Африка и Латинска Америка, а и отчасти в Китай, където обаче версията на местния национализъм не се вписва в руския светоглед.

Ако човек се зачете в текстовете на законопроекта на Държавната дума за патриотичното възпитание, ще види, че това е някаква мъртва азбука, писана от мъртви хора. Азбука, която води до обратния на желания от президента, държавата и държавните структури ефект. Какво ще стане ли? Страната ще се подхлъзне към бунтове, които ще избухват тук-там. Ще се разбунтуват шофьорите на камиони, ще има протестни шествия и т.н. По това се подведе и Александър Трети и докара Русия до революция.

Защо говоря за мъртва азбука и мъртви думи? Защото те противоречат на човешката същност. "Глупаво ухаят, ухаят мъртвите слова", писа навремето Николай Гумилев. Авторите на законопроекта, желаещи да възпитават патроитичните чувства, поставят знак на равенство между държавния патриотизъм, любовта към родината и предаността към отечеството. На всички би трябвало да бъде ясно, че любовта не трябва се възпитава. Предаността - също. Можеш да внушиш чувство на страх, да заплашваш с насилие, но любовта се самозаражда и не се вслушва в съветите на "възпитатели".

Любов по принуда?

В това отношение любовта към страната прилича на любовта между половете. "Ако се понасяме, ще се залюбим" - това е днешното изискване на държавата към населението. И не само на държавата. С пълна пара в защита на властта се е понесъл и бронираният влак РПЦ (Руската православна църква). Патриархът сега се обявява против измислената от него самия идея за човекопоклонничеството, която той откри в международния либерализъм. Не е възможно да заченеш патриотичен тоталитаризъм, който свежда всичко до идеята за защита на държавата с оръжие (или без оръжие) в ръка. За това липсва живото човешко желание, а мъртвите думи само замразяват всякакъв социален живот. А това замразяване ще бъде имитация на зачатие. И застоят ще бъде представен като страстна прегръдка между народа и държавата. Да речем, че политическото простодушие на народа даде възможност на държавата за известно време да привлече на своя страна поклонниците на Крим и Новорусия. Но Новорусия е бита карта, а Крим изпадна в депресия. Сирия добави още повече несигурност. И федералният телевизор излиза от мода.

Държавният патриотизъм е последният клапан на авторитаризма и първият знак на задаващия се тоталитаризъм. Той има за цел да разгроми всяко независимо движение, да затегне гайките в политиката и културата в навечерието на президентските избори през 2018 година. Принудата към патриотична любов прилича на брутално изнасилване, което оставя в паметта само омерзение.