През 1975 година в Гърция излиза книгата "Нещастието да си грък". Неин автор е философът Никос Диму. 22 години по-късно Диму е преведен на български, а вече и на немски. Макар да е на четири десетилетия, книгата му звучи така, сякаш е писана днес. Ето какво казва писателят в интервю с Иван Кулеков:

Гърците си мислят, че имат определена идентичност, но тя е доста неясна. Когато получава независимост, Гърция е страна на балкански селяни - 99% от гърците живеят на село и обработват земята. Едрите собственици владеят почти цялата обработваема земя - също като през Средновековието. Тоест, от средновековните феодални провинции на Византия гърците плавно преминават в средновековните и отново феодални провинции на Османска Турция, а през 19-ти век продължават да живеят във все същия феодализъм. Когато тези хора биват освободени през 1830 година, изведнъж им се казват две неща. Първо: вие не сте това, за което се мислите. Вие не сте балкански селяни, вие сте синовете и дъщерите на най-известната цивилизация на земята. Вие сте потомци на Древна Гърция, затова трябва да се гордеете. Някои образовани хора стигат дори дотам, че сменят езика, на който гърците са говорили, за да го направят по-древен - разказва Диму и продължава:

Аз съм никой

Така ние, гърците, се опитахме да се правим на древни. В същото време обаче ни се казваше: „Вие сте не просто древни гърци, вие сте европейци”. Но това беше нещо привнесено, защото - както останалите народи на Балканите - ние не сме преживели събитията, оформили модерна Европа. Не е имало нито Възраждане, нито църковна реформация, не е имало гражданско общество, не са се образували градове, не са възникнали граждани и буржоазна класа. Не е имало Просвещение, не е имало Френска революция.

Всички тези неща, които са създали Европа, не са се случили в Гърция. И затова изведнъж трябваше да наваксваме. Трябваше да се придвижим 2000 години назад, а в същото време 600 години в бъдещето. И това създаде проблема ни с идентичността. Гърците и досега не знаят кои са. Понякога се чувстват много горди от факта, че са гърци, потомци на Софокъл, Перикъл, на Платон и Аристотел. Понякога обаче са и депресирани от факта, че са потомци на всички тези хора. Това е синдромът на „сина на Нобеловия лауреат”. Неговият баща е много известен, свръх-важна личност, а той е просто синът. Той е никой.

Та ние създадохме Европа!

От друга страна, ако кажете на един грък, че не е истински европеец, той направо излиза от кожата си: „Какво искате да кажете? Ние не сме европейци? Та ние създадохме Европа! Даже думата Европа е гръцка”. Но сред сънародниците си гъркът говори за Европа като за друг континент. Например: „Никос Диму е учил в Европа”. Всъщност имат предвид, че съм учил в Германия. Или: „Аз ще пътувам до Европа” или „Аз се връщам от Европа”. Един французин не казва: „Учил съм в Европа”, когато е учил в Германия, защото той Е в Европа. Но ние не се чувстваме в Европа. И говорим за Европа, все едно е нещо различно. Мисля, че тази обърканост в душата на гърка също е отговорна за настоящите проблеми.

Какво ни казват днес германците? Вие не сте достатъчно европейци, не се организирате добре, харчите прекалено много, нямате добра система за събиране на данъци. Тоест, в действителност нашият проблем се състои в това, че влязохме в Европа (нямам предвид в ЕС, а в Европа през 1830, когато бяхме освободени), без да бъдем наистина европейци. И от 200 години се опитваме да станем европейци, но не сме постигнали все още тази организираност, тази отговорност, която Европа очаква от нас. Ето защо сме в това положение днес. Не е само до лошата организация, която бихме могли да подобрим за няколко години. Проблемът е в душата на гърка.

Трябва да промениш гърците, за да промениш Гърция. От край време се сблъскваме с едно и също препятствие: ако дойдеш отвън с много добри системи, те няма да бъдат въведени. Гърците все ще намерят начин да заобиколят правилата, да си вървят по своя собствен път.

Българската "гръцка работа"

Българите, за тяхно щастие, нямат Древна Гърция зад гърба си (която на нас допълнително ни тежи), но иначе нещата са същите. Когато моята книга „Нещастието да си грък” беше преведена на български, дойдох в София за премиерата. Присъстваха много български интелектуалци, учени, професори, имаше голяма дискусия. И всички повтаряха: „Но вие сте написали тази книга за България”. Това ме смая, защото не познавах страната, не съм изучавал българска история. Да, като цяло имам известни познания за балканската история, но не и специално за българската. Бързо обаче разбрах какво имат предвид. Те говореха за същия проблем. За същите два основни проблема. Единият, свързан с миналото, а другият - с Европа.

Да станем европейци - това ние хем го искаме, хем се страхуваме от него. Нашата връзка с Европа е връзка на омраза-любов. Обичаме Европа, но и завиждаме на Европа, защото бихме искали да сме като европейците. От друга страна сме много подозрителни към Европа, нещо повече - ние сме силно анти-западно настроени. Гърците, пък и всички малки нации сякаш, са склонни да прехвърлят зад граница причините за своите проблеми. Те все казват: „Ние не сме направили нищо, чужденците са виновни”. Така че ние от една страна обичаме Европа, от друга страна ни е страх от Европа, нямаме доверие на Европа. Още една важна причина за това амбивалентно чувство е 1000-годишната анти-западна пропаганда на Православната църква.

Лицемерието на Православната църква

Нека не забравяме, че при падането на Константинопол повечето хора в града са били за турците и не са желаели помощ от Запада. Още се помнят думите на мегадука Лукас Нотарас: „В този град по-добре да виждам турска чалма, отколкото папска тиара!". По-късно Патриаршията в Константинопол издава едикти, които казват, че "нашият враг не е турчинът". Турчинът е наш приятел и султанът е наш баща, той ни обича и ни помага. Врагът са тези западняци с техните дяволски идеи за демокрация, за братство, за равенство и цялата им Френска революция. Църквата винаги е била много ретроградна. Дори когато избухва гръцката революция, църквата я анатемосва и отлъчва всички нейни лидери. От самото начало висшият клир е против революцията, но след като революцията завършва с успех, църквата създава блестяща пропаганда за това как й е помогнала.

Как се стигна до сегашната катастрофа?

На този въпрос Диму отговаря така: Ние харчехме още и още пари, наемахме още и още държавни служители. Организирахме екстравагантни Олимпийски игри. Също като онези сиромаси, които вдигат пищно тържество за сватбата на дъщерята. Харчат пари, които нямат, и после цял живот плащат за тази пуста сватба. Гърция изобщо не можеше да си позволи тези Олимпийски игри. Ала най-лошото е, че те бяха направени "по гръцки". И накрая струваха десет пъти повече, отколкото беше планирано. Как се случи това ли? По един много балкански начин. Всички изпълнители работеха много, много бавно. И когато се оказа, че са наникъде, а след 6 месеца всичко трябва да е готово, те отидоха при правителството и казаха: „Няма да успеем, трябва да платите допълнително”.

Заговор!

В цяла Европа ние, гърците, имаме навярно най-голяма слабост към конспиративните теории. Та така и сега решихме, че всичко това се е случило, защото гърците сме много специални хора, а всички останали ни мразят и се опитват да ни сломят, да ни изличат. С други думи, маса хора в Гърция не щат и да чуят, че кризата дойде, защото ние самите не можем да си оправим икономиката и живота. Те са сигурни, че всъщност чужди сили се опитват да ни покорят, направо да ни поробят. Това са хората, които протестират по улиците. Но все пак те не са мнозинство.

Невинни сме!

По отношение на кризата има три различни гледни точки. Първата е на хората, които разпознават проблема и неговите корени и се опитват да оцелеят. Друга част от хората обаче не желаят да поемат никаква отговорност за кризата и повтарят: „Но ние нищо грешно не сме направили”. Разбира се, те като индивиди не са направили нищо грешно, но когато един политик дава работа на сина ти - ти го приемаш, защото всички правят така, пък и е добре за сина ти. И дори не помисляш, че ако политиците просто така назначат нечии синове в правителството, то в Гърция ще имаме един милион и сто хиляди държавни служители. И няма да можем да им плащаме, защото те не произвеждат нищо. Третата гледна точка към кризата е на онези, които не само не виждат своя вина, ами дори прехвърлят отговорността върху други. Върху чужденците или върху гръцките политици. Тъкмо тези хора протестират и повтарят: „Няма да платим! Не сме съгласни! Ще изгорим парламента!”

Автор: И. Кулеков, Редактор: А. Андреев