Откакто Ердоган е министър-председател на Турция, недоверието неизменно го съпровожда. То се свежда до един прост въпрос: колко демокрация допуска този човек? Първоначално недоверието се дължеше на религиозните корени на Ердоган и най-вече на религиозния характер на неговата ислямска Партия на справедливостта и развитието. Именно опасенията от ислямизация бяха определящи в първата фаза на неговото продължаващо вече десет години управление, се казва в анализ на германския "Зюддойче Цайтунг".

През всичките тези години Ердоган все се заиграваше с ислямския характер на Турция, най-вече във външната политика. Той представяше Турция като пример за общество, което е хем светско, хем ислямско. Общество, което би трябвало да поеме водеща роля в региона. Именно ислямското изкушение бе основна причина за съпротивата, мобилизирала консерваторите във Франция и Германия срещу сближаването на Турция с Европейския съюз, пише по-нататък "Зюддойче Цайтунг" и продължава така:

Султан Ердоган

Днес е ясно, че Ердоган е бил опиянен не толкова от исляма, колкото от властта - насладата от господството буквално го омайва. Нищо чудно тогава, че този човек прави всичко възможно, за да бетонира могъществото си. Негови довереници са на възлови постове в правосъдието и икономиката, медиите се надпреварват да го боготворят. Кроткият демократ Ердоган се превърна в автократа Ердоган. Самият той беше казал веднъж, че демокрацията е като влак, от който винаги можеш да слезеш, щом той спре на някоя гара. Означава ли това, че според вижданията на Ердоган влакът на демокрацията вече е стигнал до последната си спирка?

Много обстоятелства говорят в полза на тезата, че Ердоган живее в своя собствена реалност, в която няма много място за демокрация. Светът на Ердоган се състои от "горе" и "долу", почива на чистата власт и нейното налагане. А тази система изключва обмена с народа или сравняването на собствените позиции с други мнения.

Именно поради това Ердоган реши да потуши със сила въстанието на непокорните в центъра на Истанбул. Тези хора са на улицата не заради единия строителен проект, а заради Ердоган - дошло им е до гуша от манията му за величие, която полепва по всичко, до което се докосне. В същото време самият той е убеден, че всичко е в реда на нещата - нали на изборите през 2011 съотношението на силите в Турция беше определено съвсем еднозначно. Така мисли Ердоган. И именно тези авторитарни маниери предизвикват възмущението на немалка част от турците. Дори и в неговата партия има фракции, които отхвърлят султанския му начин на управление.

Опасната игра на Ердоган

Ердоган се намира в момента в много сложна ситуация. Съгласно действащите правила той вече не може да се кандидатира за премиерския пост, същевременно не разполага с мнозинство, което би му позволило да въведе промени в конституцията. А да се очаква, че би спечелил президентските избори, би било твърде наивно.

Какво му остава в такъв случай, колко дълго още ще излага народа си на това изпитание? Този народ се състои както от многобройни привърженици на модерното, така и от голяма група правоверни мюсюлмани. Дали Ердоган има за цел да ги опълчи едни срещу други? И не подценява ли силата на демографския фактор? Турците са млад народ, по-голямата част от който вече не помни времената на военната диктатура. В същото време обаче повечето турци вече усещат благосъстоянието, което - именно при Ердоган - достигна и до най-отдалечените краища на държавата. И сега е под заплаха.

Ердоган играе опасна игра. Той изисква от протестиращите да се примирят с авторитарния му стил. И налага нови граници на демокрацията. Протестът и инакомислието се посрещат със сълзотворен газ и водни струи. По този начин Ердоган може и да възстанови авторитета си по улиците и площадите, но тази победа ще е измамна. Защото така Ердоган няма как да стане истински силен. В най-важния момент от управлението си той взе решението да се превърне окончателно в автократ.

АГ, ДПА, ЗЦ, ЩК, Б. Михайлова; Редактор: Д. Попова-Витцел