Странно защо нерегламентираното, сиреч незаконно подслушване, което в България си има собствена 20-годишна история, се възприема като основен етикет на тайните служби. А те си имат и куп други методи за следене и контрол. Обект на техния специален интерес са не само нищо неподозиращите обикновени граждани, но и политици и журналисти, дребни и средни предприемачи, търговци, производители, да не говорим за по-известни юристи и правозащитници. Информацията е стока, която днес се продава скъпо, тъй като с нейна помощ могат да бъдат постигнати не само политически, но и чисто икономически цели - като превземане на чужд бизнес или упражняване на най-обикновен рекет. Освен микрофонното слухтене, в арсенала на събирачите на лични данни са още проследяването, специализираното видеонаблюдение, контролът върху компютрите и пощенската кореспонденция и редица други явни и тайни методи.

Фотографиите на КАТ

Парадоксалното в България е, че докато при използването на СРС-та от страна на МВР все пак има някаква законова уредба, пътната полиция например безконтролно събира и съхранява огромно количество информация, свързана с личния живот на хората и тяхната собственост. Нека си спомним как в средата на миналата година българската пътна полиция се похвали с новите си супермодерни радари, чиито камери с висока резолюция заснемат ясно не само шофьора-нарушител, но и неговите придружители. Дори да приемем, че „честитката” от КАТ пристига по пощата с черна лентичка върху очите на пътниците, не е ясно колко време се съхраняват заснетите изображения, кой има достъп до базата данни на КАТ и как се охранява тя срещу щедри събирачи на конфиденциална лична информация.

Big Brother is watching you!

Подобна е и ситуацията с безбройните системи за видеонаблюдение, без които наистина борбата срещу престъпността е невъзможна. По закон видеозаписите следва да се унищожават най-късно в 30-дневен срок, освен в случаите, когато записите съдържат данни за извършено престъпление. Използването на заснетите изображения като доказателствен материал в съда преминава по принцип през сложни процедури и експертизи, поради което рядко се прилага. Възниква обаче въпросът дали ненужните записи действително се унищожават в законовия срок или все пак някои от тях се превръщат в обект на незаконна търговия, ако съдържат, да речем, компрометиращи данни за определено лице.

От птичи поглед

И още един пример: флагрантно нарушение на личната свобода извърши през 2010-та Националната агенция по приходите. Тя организира шумна публична акция, в рамките на която от въздуха бяха заснети луксозните имоти на заможни българи. Хеликоптер на прочулия се правителствен „Авиоотряд 28”, натоварен с репортери, прелетя над богаташки имения, над голф игрища и яхти, за да документира от въздуха собствеността на предполагаемите данъчни престъпници. Резултатите бяха повече от съмнителни - акцията наля в хазната едва няколко милиона лева, които при това не бяха събрани от най-приближените до властта бизнесмени. В замяна на това обаче авторът на гениалната идея, тогава заместник-началник на НАП, бързо зае титулярното място в агенцията и днес дори е водач в една от изборните листи на ГЕРБ. Скандалното заснемане от въздуха всъщност се оказа безконтролно събиране на данни, които се използват неизвестно от кого и с каква цел, а масираното публикуване на заснетото предостави на потърпевшите солидно основание да сезират пряко съда в Страсбург.

Живите СРС-та

Едва ли е нужно да говорим за т. нар. ”трафични данни”, сиреч информацията за това кой с кого, кога и колко е контактувал по интернет или чрез мобилен телефон. Според неотдавнашен доклад на една от комисиите на 41-то НС, службите и особено МВР са следили тези данни неограничено и без разрешение на съда. Да не споменаваме и възможностите на същите тези структури да ползват безконтролно цялата визуална и текстова информация на информационните агенции и медиите и най-вече онази, която не е публикувана. Да не говорим и за вечните местни доносници, онези „живи” СРС-та, за които още през 70-те години на миналия век Радой Ралин написа: „Да, факт, под небосклона - осем милиона микрофона!”.

Наистина, нека не говорим! Защото в България това занимание е все още твърде опасно.

Автор: Г. Папакочев; Редактор: Д. Попова-Витцел