От вездесъщата Държавна сигурност до частна застрахователна фирма. Това, което звучи като лош виц, си е чиста реалност в случая с Раду Тину. В румънския град Тимишоара някогашният заместник-окръжен шеф на Секуритате работи сега като началник на регионалния филиал на някогашното държавно застрахователно дружество Асиром, което междувременно принадлежи към виенска застрахователна компания. Офисът на Тину е оскъдно мебелиран. На една етажерка е поставена снимка на Йон Антонеску, профашисткия румънски диктатор от времето между двете войни, който бе отговорен за румънския холокост. Тину е 60-годишен. Призхожда от крайно бедно селско семейство и е горд, че принадлежи към един особен елит - елит с много власт и без етническо разделение, нещо, на което се е възхищавал още в юношеските си години.

Арогантност и презрение

"В тайните служби няма добро или лошо. Те са нещо много специално, навсякъде по света. Ако мога да върна живота си назад и бъда още веднъж на 20 години, отново ще работя за разузнаването на моята страна, тъй като това е извънредно интересна работа. Никога не правиш едно и също два дни поред. Имаш да разузнаваш, да четеш и непрекъснато да подготвяш нещо. Шпионажът не е нещо, което се върши от портиери или миячи на коли.”

Схващанията на Тину са типични за функционерите в диктаторски режими. Той естествено оспорва, че е бил елемент от един репресивен апарат: "Мнозина ни обвиняват, че сме работели в Секуритате. Аз обаче само спазвах законите, които бяха направени, и то не от мен. Трябваше да прилагам тези закони. В Секуритате аз работех за Румъния, а не за Чаушеску. Чаушеску беше държавен глава и законите ме задължаваха да го пазя. Нямах нито един политически случай в моята работа. Бил съм офицер в контраразузнаването, а не пожарникар.”

Не е чудно, че разговорът с Раду Тину бързо и неизбежно преминава в словесна позиционна война. Както почти всички бивши офицери от Секуритате и той живее в свят без съмнения. За своите жертви той говори със смесица от арогантност и презрение. Обзет е от съчувствие единствено към самия себе при спомена как бил арестуван през декември 1989 година и как прекарал две години в затвора.

Циник по убеждение

"Знаете ли, понякога съм лош и подъл, истински подъл. Не защото съм такъв, а поради тези две години. Можете ли да си представите: мен - Раду Тину да ме преведат през гарата с белезници?! През цялата гара на Тимишоара, а до мен коварни престъпници, които казват, че ме пазят. Как е възможно такова нещо? Дори Сталин зачиташе Паулус и другите офицери, арестувани при Сталинград. Аз дори си направих списък на моите врагове. Следя съдбите им и се радвам, щом им се случи някакво нещастие. Знам, че това не е добро, но аз истински се радвам на нещастието им. Виждате ли, дотам ме докараха.”

Раду Тину започва да плаче и мълчи дълго. След това разказва, че неговите деца не са имали право да го посещават в затвора. И продължава да плаче. Може ли той да разбере болката и чувството на унижение на онези хора, които са пострадали от неговите дела? Той повдига глава с пълен с учудване поглед, сякаш иска да попита: Кои хора? И какви страдания? След това отново започва да обяснява, че Секуритате не е била репресивен апарат.

Автор: Кено Верзек, Борислав Емануилов / Редактор: Бистра Узунова