Ако улицата днес - с цялата си многолика нелицеприятност - е единна в нещо, то това нещо е усещането за достигнат предел на търпимост към политическата демагогия. Пределът е крайно състояние. Отвъд е пропастта. Отсам сме ние. А оттатък е Пламен Горанов. Минутите мълчание, които му дължим, са натоварени с вик на болка, с ужасяващо безсилие пред невъзвратимата човешка загуба и пред очертаващия се разпад на завещанието, което ни остави.

Два дни след съобщението за неговата кончина правителството "на сянка" не изрече нито дума, не поднесе нито цвете, не направи дори лицемерен поклон пред саможертвата на Пламен. На третия ден: безмълвно, “срещу подпис” реши да обяви национален траур. Опита да придърпа към себе си тъгата по безвъзвратното, да преобърне посланието на жертвата. Същата власт, която днес ще свали символично знамената на парадния вход, вчера от задната врата продължи безскрупулно и лицемерно да обслужва варненската групировка ТИМ. (Справка - летище София, справка - Алея Първа...)

Грозни пируети

В същото време и по същия безскрупулен начин името на Пламен започнаха да употребяват хора, превърнали се в емблема на онова, срещу което той избухна - политически манипулатори, фалшификатори, демагози, сръчни изпълнители на партийни пируети, които след като разбраха, че протестиращото множество (с всичките му “фракции”) се прекланя пред “българския Ян Палах”, се опитаха да се възползват от това: телевизионните студия, сутрешните блокове и коментарните рубрики се превърнаха в идеална среда за интерференция на тези гласове.

Казано е, че медиите тичат след победителите. Но тъй като в момента победители няма (а премиерът в оставка освободи своите запазени “минути внимание”), от телевизия в телевизия започнаха да тичат добре познатите популисти от вчера, чиято идентификация с улицата би могла да се ограничи до нищо незначещия футболен възглас “Българи, юнаци!”.

Днес за юнаците по площадите и за българите, които са си по домовете, екранът е най-важната гледна точка към света. А съзнанието за това е най-важната професионална отговорност на журналистите. Те не са конферансиета. Тяхната задача е да питат, да търсят, да съхраняват спомена за историческото време, в което живеем, да представят контекста на професионалната и гражданската битност на гостите в студиото и да позволяват на аудиторията да се ориентира в политическата траектория на гастролиращите. Това обаче не се случва. Избраният жанр е “бърза журналистика”, надпревара за “множественост” на лица, места, плакати и протести. В това доста безсмислено състезание печели количеството, изчезва качеството.

Този хоризонтален срез на панорамата не предоставя повече знание, нито разкрива пластовете на един процес, чиито корени трябва да търсим десетилетия назад. Този хоризонтален срез на панорамата, лишен от “памет” за вчерашния ден, е извънредно удобен фон за онези, които крещят най-силно. И те не закъсняха.

Съблазън, пораждаща зло

Изразител на какво точно е гласът на Яне Янев, който изпълнява френетично своята поредна политическа поръчка, обикаляйки неуморно всички сутрешни блокове? Как да си обясним ефирния комфорт, предоставен на Волен Сидеров в най-гледаното време на няколко национални телевизии? Него дори не го попитаха с какви пари бяха финансирани извънредният сбор на „Атака” в зала 1 на НДК и масовият автобусен туризъм на делегатите. И как да си обясним пасивността на медиите (и на главния прокурор) пред публично изречената заплаха от лидера на партията, че щял “да излезе на въоръжена война”, ако Иван Костов направи кабинет?

Трафаретната словесност на споменатите двама, обявили себе си за повелители на масите, “развращава съзнанието... със своето леко постигано усещане за истина (по Бродски). В това е тяхната съблазън, сходна по природа със съблазънта на социалния реформатор, пораждащ същото зло.” Срещу това журналистиката не бива да мълчи.

Ретрограден реваншизъм, радикален ревизионизъм и разрушителен национализъм - това са семената, с които лидерът на крайните националисти (и неговото алтер его) засява и обработва нивата. Същата, заради която изгоря човеколюбивият Пламен Горанов. Нека помним това!

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел