В Босна това се случва поне веднъж годишно: тръгват слухове, че страната се разпада, че вероятно ще започне нова война. Открай време тези страхове се разпалват от една и съща личност - от силния човек на босненските сърби Милорад Додик, който постоянно заплашва народа с нещо. Ту с референдум за независимост на сръбската част от страната, ту с оттегляне на сръбските мандатоносители и служители от централното правителство. Сега пък Додик заплашва, че в бъдеще няма да се съобразява с решенията на тричленния държавен президиум, в който участва и той самият.

Милорад Додик отправя различни заплахи вече от двайсет години. В страната обаче не се е променило нищо. Нито за лошо, нито за добро. Всяка една от трите "нации" в четиримилионната държава (босненски мюсюлмани, сърби и хървати) сe опасява от надмощието на другите две. Резултатът е напрекъсната блокада на държавните институции, която се разхлабва от време на време под засилен натиск. Това е и сигурна гаранция за властта на хора като Милорад Додик.

Безгранично недоверие

Хората в Босна наистина се страхуват едни от други. При това не без основание. По време на войната между 1992 и 1995 година първоначално сърбите воюваха срещу съюзилите се босненци и хървати, а после сърбите се съюзиха с хърватите срещу босненците. Междувременно израсна цяло едно ново поколение, което е много по-силно разделено според националността си от всяко друго преди него. И днес обаче страховете най-вече на сърбите, но и на хърватите от надмощието на другите не са безпочвени. Не само в Босна, но и пред целия свят, както и в очите на важните европейски институции сърбите са моралните губещи. Те се страхуват от евентуален тормоз и ощетяване. 

И все пак: можем спокойно да изключим вероятността от избухване на нова война. Защото страната е твърде депресивна за подобно нещо. Вместо да се мобилизират, младите босненци, сърби и хървати предпочитат да си стегнат багажа и да седнат мирно един до друг в автобуса за Щутгарт, Кьолн или Виена.

Честите блокади и мъчителният напредък, който се наблюдава нe само в Босна, будят разочарование сред западноевропейските политици и дипломати. Понякога се чуват и познатите стари рецепти. Не е ли по-добре да бъдат разделени трите народностни групи, тъй като те очевидно не могат да живеят едни с други? Много западни държави проявиха доброжелателен интерес към идеята на президентите на Сърбия и Косово за размяна на територии. Чисти сметки - добри приятели! Този принцип се радва на все повече привърженици преди всичко в Босна.

Нито чисти сметки, нито добри приятели

Трите народностни групи в Босна и Херцеговина така и така отдавна са разделени до голяма степен. Днес това, което те трябва да решават и управляват задружно, е много по-малко от онова, което вършат заедно страните-членки на ЕС. А Босна е жив пример за това, че "чистите сметки" не гарантират "добро приятелство".

С наложената през войната "етническа чистота" сръбската част от страната така и не стана по-демократична. Тъкмо напротив. И сега, когато в Република Сръбска сърбите са в голяма степен "сред свои", един Милорад Додик може да управлява страната така, както патриархален баща своето семейство - без съпротива и без сериозна опозиция. Неслучайно силният човек Додик заема различни висши постове: той е бил два пъти премиер на република Сръбска, от 2010 е неин президент, а сега е и представител на сърбите в тричленния държавен президиум на Босна. Ако сънародниците му започнат да мърморят, той бързо може да ги събере под крилото си - достатъчна е само една малка вътрешноетническа провокация.

Босненският пример показва, че етническите разделения не решават нищо. Тъкмо напротив. И в съседните Сърбия и Хърватия трансформацията към национална държава не донесе нито разцвет на демокрацията, нито мирно съседство. В Белград също управлява един силен мъж - Александър Вучич, който с хитро премерени ходове срещу доминираното от албанци Косово си осигурява необходимата власт. А национализмът и омразата към незначителното сръбско малцинство в почти хомогенна Хърватия днес са още по-силно изявени, отколкото по време на войната.

Европейската перспектива

Босненците от трите народностни групи първо трябва да се разберат помежду си. Това е условието, което поставя ЕС за по-нататъшното сближаване. Те трябва да изградят силни институции и да функционират като държава. ЕС направи много опити да дисциплинира преди всичко авторитарния Додик. Всички те обаче станаха жертва на механизма на страха и се провалиха. Излъгани останаха и надеждите, че младото поколение ще сложи край на врявата.

Сега са нужни нови решения. Вместо да подкрепя по-нататъшни етнически разделения, Европа трябва да се довери на собствените си начини за решаване на проблемите. Тя трябва да постави местните конфликти в по-широк контекст и така да ги релативира, трябва да даде шанс на многообразието и да подсили индивидуалните права. В бивша Югославия босненците от всички националности съжителстваха общо взето без особени търкания. Една обединена Европа би могла да създаде нова рамка за това съжителство. Само че при условие, че вярва в самата себе си.