Георги Панев е автор на първия лустрационен закон в България и депутат в четири Народни събрания. Интервюто ни с него е част от поредицата "30 години по-късно". Тя е посветена на промените в България, започнали преди три десетилетия.

ДВ: Очаквахте ли навремето, че Тодор Живков ще падне? И вярвахте ли, че в България ще се случи промяна като тази, започнала през 1989 в страни като Полша и Унгария?

Панев: Отговорът ми е категорично не. Режимът на Живков беше крайно репресивен и се беше здраво вкопчил и в битието, и в мисленето на твърде много  хора. Помислете само - БКП имаше 1 милион членове, една четвърт от които бяха „активни борци против фашизма и капитализма“. На практика голям брой от семействата в страната по един или друг начин бяха свързани с режима. Русофилството сред голяма част от българите също допринасяше да се изключи мисълта, че страната може да скъса с господарите в Кремъл.

ДВ: Кога и как влязохте в политиката?

Панев: Още по време на първия голям митинг през ноември 1989 поисках да говоря пред събралото се множество, но се оказа, че за това си имало ред и правила. Веднага след митинга започна публичното възстановяване на ликвидираните по време на комунизма стари партии. Реших да се присъединя към Радикалдемократическата партия, която имаше най-ясна антикомунистическа програма. Две седмици по-късно бях избран за представител на партията в Националния координационен съвет, който в началото на 1990 представи на ръководството на БКП исканията на демократичните сили за насрочване на първите свободни избори за Велико народно събрание. В съзнанието ми са се запечатали митингите в цялата страна, на които присъствах по време на предизборните кампании през 1990- 1991. По нас често летяха камъни, партийни секретари са ме заплашвали с оръжие. Първите редове при срещите с избиратели неизменно бяха заемани от привърженици на демокрацията, а в отстоящия на значително разстояние краен полукръг се събираха нейните най-яростни противници. Най-многолюдна беше групата по средата, която все още не се решаваше да ни подкрепи. Нарекох я „мълчаливото мнозинство“.

ДВ: Кои, според Вас, бяха ключовите събития през първата година след свалянето на Живков? И кои бяха най-големите грешки, допуснати от антикомунистическата опозиция през този период?

Панев: Това, което никога няма да забравя, бе гневът на хората по време на протестите срещу продължаващото управление на бившата компартия. Тя се стремеше чрез инфилтрирани в демократичните партии лица всячески да омекоти ударите срещу устоите на нейната хегемония в обществото и икономиката. За целта ръководените от ДС и КГБ централи прилагаха  тактиката за внедряване на твърде креслива с антикомунистическите си изблици агентура. А когато се стигнеше до разобличаване на внедрените хора, на тяхно място идваха по-замаскирани и опасни за демократичните процеси лица. Успехът на тази тактика беше предопределен от липсата на политическа воля да бъдат разкрити сътрудниците на ДС и КГБ. Така енергията на хората от митингите беше използвана за скандирания, а не за конкретни действия по декомунизацията на страната. Тези усилия на върхушката на БКП/БСП бяха илюстрирани с три непрекъснато повтаряни мантри: „И едните, и другите са маскари“, „Демокрация не се прави с недемократични средства“ и „Професионализмът над всичко!". С други думи, в името на „професионализма“ могат да се правят всякакви компромиси.

ДВ: Помните ли как тогава си представяхте бъдещето на България - след 10, 20 или 30 години?

Панев: Моята представа, а и представата на всички честни радетели за промяна в България, винаги е била свързана с две фундаментални цели - членството на страната в НАТО и в Европейския съюз. Те вече са постигнати и това несъмнено е заслуга на прехода. Заслуга, която оправдава страданията на хората, допринесли за присъединяването на България към евроатлантическата общност - въпреки усилията на руската имперска политика и нейните марионетки.

ДВ: Как се стигна до внесения от Вас през 1992 година Закон за лустрацията в науката и висшето образование? И защо той не прерасна във всеобхватен закон за забрана за заемане на публични длъжности от лица, свързани с комунистическото управление и неговия репресивен апарат?

Панев: Още в началото на 36-тото Народно събрание поставих въпроса за създаването на комисия за разследване на престъпленията на комунистическия режим. Но предложението не срещна нужната подкрепа. Същото важи и за идеята на много депутати от СДС да се напише и внесе всеобхватен закон за лустрация на кадри, свързани с комунистическото управление и неговия репресивен апарат. Сред мнозинството просто нямаше нагласа и политическа воля за подобни законодателни промени, които вече бяха факт в някои бивши соцстрани. Ето защо насочих усилията си към създаване на закон за лустрация в областта, в която съм работил дълги години - наука и висше образование. Пределно ясно ми беше какво представляваха тогава нашите университети и научни институти и кой дерибействаше в тях - бившите партийни секретари и техните обкръжения. Науката и висшето образование продължаваха да бъдат силно идеологизирани, а престъпленията на комунизма бяха тема-табу в учебниците.

В резултат от приемането на закона (отменен три години по-късно по време на управлението на Жан Виденов - б.а.) няколко хиляди бивши партийни секретари бяха принудени да се оттеглят от ръководствата и научните съвети на ВУЗ-овете, но запазиха работните си места. За отбелязване е обаче, че и в този случай се натъкнах на съпротива от страна на министър от кабинета на Филип Димитров. Той поиска да оттегля лустрационния закон, но получи категоричен отказ. Ситуацията се повтори и през 2000 година, когато като депутат от ОДС внесох в Народното събрание проектозакон за обявяването на комунистическия режим за престъпен. Високопоставен член на парламента ултимативно поиска да оттегля чл.5 от закона, с който се сваляше давността върху престъпленията на комунистическия режим. В крайна сметка законът бе гласуван и приет без този член. Въпреки това той получи широк международен отзвук и мисля, че допринесе за присъединяването на България към Европейския съюз. Именно съпротивата срещу законодателните ми инициативи, насочени към декомунизацията на страната, стана повод да заявя от трибуната на пленарната зала: „В България е налице тежък дефицит на характери“. За съжаление в това отношение ситуацията не се е променила съществено.