Само в рамките на една седмица от уж ваканционния месец август получихме две неопровержими доказателства, че държавният апарат в България не работи, че самото му устройство очевидно тихомълком се е променило, че институциите са закърнели.

Разбира се, това не е новина, доколкото отдавна има съмнения, че в България всичко се случва не по утъпкан административен път, както в нормално функциониращите демократични държави, а по лична заръка на министър-председателя.

Връх на безотговорността

За катастрофата край Своге въпросите вече са повече от отговорите, а развръзката са десетки разбити семейства и човешки съдби. Некачествен път, лошо изпълнение, липса на контрол при поне три правителства стоят в основата на трагичния инцидент. А последната върхова точка на безотговорност от страна на институциите е назрелият спор между пътната агенция и общината кой е поставил некачествената мантинела, неуспяла да удържи автобуса. Разбира се, и АПИ, и община Своге отричат да имат вина. Ако следваме логиката им, ще излезе, че въпросното съоръжение се е появило от само себе си на това място.

За да тушира ситуацията, в която самото то е изключително уязвимо, правителството обяви създаването на нов неясно какъв орган, който да отговаря за пътната безопасност. И понеже във всяка уважаваща себе си трагедия трябва да има и гротеска, междувременно узнахме, че такъв орган съществува от 15 години - нарича се Държавно-обществена консултативна комисия по проблемите на безопасността на движението по пътищата. За дейността ѝ не се знае нищо - дори ресорните репортери не се сетиха за нея при анонса на правителството за повторното ѝ създаване.

На пряко подчинение

За да звучи по-внушително и да намеква за отговорност, бе обявено, че е възможно новият орган да бъде на пряко подчинение на премиера. Нищо чудно всъщност: през последните години медиите и самите институции успяха да внушат на българските граждани, че ако дадена структура не е към премиера, тя просто не функционира.

Така стигаме до втората случка от последните дни. И в този сюжет премиерът се намеси като върховен арбитър и централен източник на власт. Става дума за казуса “Силистар”, при който Общинският съвет в Царево гласува възможност за застрояване на местността, а премиерът забрани на кмета да изпълни решението. Обяснението за тази реакция гласеше: общественото мнение.

Еднолично управление

След като гръмката новина се появи в медиите, никой не допусна, че Бойко Борисов няма право да забранява на местната власт каквото и да било, защото тя е законно избрана, а решенията ѝ не подлежат на санкция от страна на правителството. Но премиерът демонстрира сила, показа, че в държавата всичко е на ръчно управление, а обществото приветства намесата му, защото “ето, министър-председателят спаси част от Черноморието”. Но същото това общество не се усъмни, че с подобни еднолични решения може и да се злоупотребява. Злоупотребата с власт, която би следвало да представлява колосален проблем в една демократична държава, в България всъщност е малката драма. Голямата е, че систематичното еднолично властване уби механизмите на функциониране на тази страна, която просто не работи, ако не се намеси първият държавен и партиен ръководител (аналогията със соца не е неволна).

В България нищо не работи, ако премиерът не заръча. И никой не носи отговорност именно защото нищо не работи. Затова пътната агенция и община Своге не знаят кой е сложил некачествената мантинела - защото поставянето ѝ не е било наредно лично от Борисов. А не е било наредено, защото един човек просто не може да управлява всички процеси.

Съществува и това подозрение: министър-председателят не върши всичко сам от добро сърце или защото няма кой да го свърши. Още от първия си мандат той се научи да управлява така задкулисните процеси в страната. И превърна метода си в политика.

Резултатът

За да поискат гражданите друг тип държавническо поведение, някой трябва да им обясни връзката между убиването на държавния апарат с “Аз-а” на който и да било управник и истинската, реална смърт на 17 души. Но няма кой да го направи, няма кой да им го обясни, защото хората, които това работят - журналистите, нерядко се поставят в позиция на просител съм същия този “Аз”. Да си припомним, че само преди броени дни журналисти организираха подписка до премиера с молбата да възстанови на работа техен приятел и служител в пресцентъра на Министерския съвет.

Така се стига до момента, в който ако Борисов лично не постави мантинела, никой не знае кой го е сторил. В резултат загиват хора, а обществото очаква от Борисов ако не да монтира лично, то поне лично да разпорежда монтажните дейности. А журналистите само съобщават безкритично за случилото се, след което подписват прошения до премиера. Затова дори няма кой да съобщи за смъртта на демокрацията, ако и с тази задача не се нагърби министър-председателят. Лично.