В паметта на филмовия свят Бернд Айхингер със сигурност ще остане като човекът, владеещ качество, което малцина други притежават. Ще остане като човекът, който умее да разказва истории и да открива при това най-важните, ключовите истории.

С продукции като "Името на розата", "История без край" и "Парфюмът - историята на един убиец" той открива нов свят за цяло едно поколение. Все едно дали екранизации на литературни произведения или ленти за съвремието, Айхингер винаги търси големите, универсалните истории, които заговарят всеки фен на киното. Три десетилетия наред продуцентът, режисьорът и сценаристът Бернд Айхингер определя облика на филмовото изкуство така, както никой друг. Налага му своята безпогрешна рецепта. Показва и доказва, че успехът не може да се постигне другояче, освен с всеотдаденост и страст. Триумфите му като продуцент и разпространител понякога едва ли не самотно поддържат живота на бранша, измъкват го от перманентните кризи - още от началото на 1980-те години, когато филмът "Аз, Кристиане Ф. ..." променя пейзажа на киното в Германия. Айхингер става просто незаменим.

Разковничето на успеха

В интервю по повод невероятния зрителски успех на "Името на розата", Айхингер споделя мотивите, накарали го да стане продуцент на филма:

"Това беше работа, която продължи близо две години и половина. Бях прочел книгата, тя направо ме омагьоса. Поисках да откупя правата и установих, че те вече са дадени на френска продукция. За щастие, режисьорът беше добър мой познат. Обадих му се и предложих помощта си. Половин година по-късно поех проекта. Основният проблем винаги е в концепцията: нужен е, с други думи, много, много добър сценарий, за да се оправдаят инвестициите. Това, което силно ме привлече в романа, е изключителната точност на детайлите. Еко разказва история, разиграваща се през Средновековието и изключително подробно, почти педантично описва как са живели хората тогава, как са говорели, как са общували помежду си. Всичко това, съчетано с детективския сюжет, - тази комбинация ме грабна. Още докато четях книгата, си представях как се разгръща филмовата история."

През 2010 година, когато 60-годишният Айхингер е отличен с наградата на Германската филмова академия за цялостно творчество, мнозина се питат дали не е още твърде млад за подобен почетен приз. Вероятно и самият той е изпитвал сходни колебания. И е бил наясно, разбира се, че има хора, които ще сметнат награждаването му за своего рода гузна компенсация - учредената с негово съдействие филмова академия доста години упорито се въздържаше да отличи някой негов филм. Ако се беше въздържала и от почетното отличие за Айхингер, германското кино никога нямаше да й прости фаталния пропуск. Защото без Айхингер това кино едва ли щеше да е постигнало онези върхове, до които се изкачи през последните години.

Запазена марка

Не бива да се забравя, че Айхингер започва да прави голямо кино в Германия по времето, когато филмовият бранш в тази страна мисли в съвсем други категории. Само че Айхингер не се съобразява със старите привички. Той налага своя, запазена марка и то както като продуцент и разпространител, така и като сценарист и режисьор.

"Всичко започна от приемането ми във филмовата академия в Мюнхен. Докато следвах, започнах да работя и като ръководител запис, да пиша сценарии. През 1974 г. основах фирмата "Соларис-филм", станах копродуцент. Започнах с 20 хиляди марки и правех главно поръчкови филми. Така, постепенно нявлязох във филмовия бизнес и постигнах нещо."

Скромното "нещо" трайно вписва Бернд Айхингер сред малцината германски кинодейци със завиден международен авторитет.