Анализ на Любослава Русева:

„- Значи отказваш да ми я кажеш? Да не е мръсна? Или приканва към насилие?

- Нищо подобно. Тази дума е чиста, честна и изключително спокойна. И именно тук личи далновидността на законодателя. За гнусните и непристойни думи бездруго съществува неизречена забрана, макар и не категорична... Ако останеш сред нас, един хубав ден и ти ще установиш коя е забранена, изведнъж, почти неусетно. Така стоят нещата, душо. Ще я прихванеш от въздуха.“ Дино Будзати, „Забранената дума“

Будзати ни оставя сами да стигнем до отговора, превръщайки в ребус диалога между Джеронимо, който живее в този странен град от двайсетина години, и неговия гост, опитващ се да разбере коя е тайната дума. Все пак авторът ни я подсказва, когато на два пъти я замества с бяло петно/дупка/празнота, които поглъщат погледа като бездна:

„- Но нали имаме поне да разговаряме. Тук няма никой да ни чуе.“ - казва озадаченият гостенин.

„- А ? Най-висшето богатство! Ти някога я обичаше. Бе готов на всичко, само и само да не я загубиш. А сега....“ - възкликва пак той, като продължава да не се досеща, макар Джеронимо да му обяснява, че забраната се е просмукала в духа на хората; докоснала е вече и сетивните им възприятия. Дотолкова ги е докоснала, че ако някой спомене забранената дума, другите не я чуват, а ако я срещнат написана черно на бяло, виждат само дупка в текста и си мислят: „Каква немарливост, тук е пропусната дума“...

Кратка хронология на забраните

Когато през 1958 г. Будзати събира най-добрите си разкази в сборник, в света са забранени не една, а много думи. В Конго например това е „радост“. В Сомалия – въпреки многото диалекти на враждуващите и досега племена, под възбрана попадат „искам“ и „глад“.

Много преди това в Съветска Русия - пред ХVІ конгрес на ВКП(б), Сталин казва: „В периода на победата на социализма в международен мащаб националните езици неминуемо ще трябва да се слеят в един език с не повече от десетина хиляди полезни думи.“ И макар през 1950 г. в интервю за „Правда“ той да се отрича от доктрината на лингвиста Николай Яковлевич Мар, който смята, че ще се стигне до създаването на всеобщ световен език с ревизиран речников фонд, Йосиф Висарионович отново уточнява, че „базата“ ще определи кои са тези малко, но полезни думи в „социалистическия руски.“

След време, през 1966 г., и в Китай ще бъде направен опит да се забранят десетки думи. Тогава четвъртата и последна съпруга на Мао Дзедун – Цзян Цин, издава циркулярно писмо:

"Ние имаме нужда от решителни хора, които са млади и не особено образовани... Нашият враг са учените тирани, които говорят на неразбираем език, за да заглушат класовата борба”. По нейно нареждане веднага е създадена комисия от не особено образовани хора, която трябва да направи списък на „неразбираемите понятия”. В него попадат: чета, трудно, мисля, грижа се, хвърчило, играя, усмивка, търся, щастие, колебая се...

Разбира се, далеч преди това Оруел ще предупреди за новговора, който „се отличава от останалите езици преди всичко по това, че с всяка изминала година речникът му не се обогатява, а обеднява“. И ако зловещата му антиутопия се осъществява почти в чист вид в Камбоджа при управлението на Пол Пот през втората половина на 70-те години, опитите няма да спрат и до днес, макар не толкова брутално.

Един пример: В края на април тази година Дирекцията по телекомуникациите в Турция постанови да не се използват в наименованията на интернет страниците 138 думи, които са определени като "неприлични" или "провокативни". Наред с такива като порно и секс, в списъка са и английските teen, mature, girl, fire, animal, beat, както и съвсем безобидните мащеха, снаха, гол, възрастен и горещ. Забранена е също употребата на думата... забрана.

На 20 август законът влиза в сила и според опозиционната Народнорепубликанска партия заплашва със закриване 120 000 интернет страници. Както си му е редът, в него са предвидени зверски глоби, а към надзорния медиен орган в лицето на Дирекцията по телекомуникациите ще бъде създадена надзорна комисия – нещо като „полицията на мисълта”, която ще следи за нарушения.

И в България като в Турция?

Друг пример: Представените тези дни законопроекти за защита на българския език (единият на депутата от БСП проф. Любен Корнезов, а другият – на атакистите Огнян Стоичков и проф. Станислав Станилов) попадат в абсолютно същия контекст като нелеп опит за ограничаване на свободата на изразяване. Тук обаче – при това в държавата, чийто премиер уж на шега забрани частицата за бъдеще време „ще”, а слабо известен депутат от ГЕРБ искаше като Цян Цин българският език да стане разбираем „за баба Пена от Бусманци” - този опит се схваща като нещо безобидно.

А предложенията са плашещи. Проф. Любен Корнезов, който дори не е проверил, че изразът „драсни-пални-клечица” не е на акад. Балан, а на Иван Богоров (справка – интервю с Корнезов във в.”24 часа”), и като „большой ученый” се изказва с непосилната лекота на мекия си говор и за езика, и за евтаназията, предлага да се създаде 17-членна (!) Комисия за опазване от чуждици и развиване на българския език.

„Атака” стига още по-далеч: към Министерски съвет е предвиден Съвет, който ще утвърждава и изпраща в "Държавен вестник" правила за ползване и списък с нови думи. Контролът по спазването на неговите разпоредби пък ще се осъществява от "езикова полиция”, която ще има правото да изисква всички необходими данни и документи, свързани с българския език. Длъжностните лица ще издават и предписания със срок, в който нередностите да се отстранят. Естествено ще има и глоби...

В случая не става дума само за дефицит на компетентност и не той е същинският проблем. Не е проблем толкова и дебелашкият популистки напън за предизборно бранене на българщината, нито отколешната цел на електорално спихналата се „Атака” да направи поредния балон от дъвката „сваляне на новините на турски език по БНТ”.

Стремеж към провинциално капсулиране

Онова, което е наистина плашещо, е духът на двата проекта. Склонността към ограничения, санкции, забрани, заплахи, спуснати отгоре заповеди, издава манталитет, за който - забранената дума в града на Джеронимо, меко казано не представлява висша ценност.

Да, стремежът към провинциалното ни капсулиране изглежда жалък и смешен и в този смисъл напълно заслужава подигравки. Тълкувайки го обаче като трескав опит за покушение срещу и представяйки си го като брънка от веригата на вече случили се саботажи върху възможността да бъдем отворено общество, което живее пълноценно чрез смислени перспективи, е нужно нещо повече от хихикане.

Да, мнозина може би ще възразят срещу кошмарните аналогии. И те наистина са хипербола. Но хипербола, която се е реализирала и продължава да се реализира в страни, където „гражданите са овце”, а думите отдавна не плашат, защото са превърнати в кухи коруби. Дали България не отговаря на това описание? Дали и тук не се е стигнало до бялото петно/дупката/празнотата, поглъщащи погледа като бездна?

Вдишайте и издишайте. И ще почувствате какво плува във въздуха. Ако не се задушавате – ето го отговора. Прихванали сте го ей така, изведнъж. Или, както казва Джеронимо, почти неусетно.

Автор: Любослава Русева, "Дневник"

Редактор: Александър Андреев