В днешна Европа сякаш се борят познатите герои д-р Джекил и мистър Хайд, смята професорът и обяснява: докато „д-р Джекил” е просвещенец и европеец, защитаващ еманципацията и републиканската идея, „мистър Хайд” успява да превърне ЕС в една най-обикновена икономическа зона. Социологът-неомарксист смята, че неолибералният „мистър Хайд” всъщност олицетворява един „колективен бонапартизъм” – зловредния съюз между частни инвеститори и демократични държави. Възгледите на Хауке Брункхорст стават още по-ясни, когато човек се запознае с неговия прочит на неолибералните десетилетия.

„Преди 40 години военните в Чили направиха преврат и в името на монетаризма изградиха диктатура, припомня професорът. Така стартира исторически първият голям експеримент на неолибералната реформаторска политика. Две години по-късно ги последваха аржентинските генерали, сетне се включиха и две от водещите държави в западния свят, Англия и САЩ, накрая тенденцията се разпространи по цял свят. Магическите думички навсякъде бяха едни и същи: структурна реформа, бюджетна консолидация, конкурентоспособност, гъвкава и всеотдайна работна сила. Към това се добави и публично-частното партньорство, което и до ден днешен дава сериозни импулси включително на законодателната машина в Германия.”

Хауке Брункхорст с известно преувеличение твърди, че неолибералният дневен ред е успял да се наложи със силата на военни операции (най-вече в Латинска Америка) и многобройни полицейски акции. И че в името на успеха му в сянка работят какви ли не държавни и частни тайни служби, че се акумулира гигантска частна медийна власт и се ограничават основните права на хората. „Отлично оборудвани частни охранителни фирми на много места поеха обществени дейности, а държавата тихомълком и посрамена се оттегли. Онова, което остана от правовата държава, намали данъците на богатите и увеличи социалната тежест за бедните. Това създаде необходимите предпоставки да бъдат спасявани ключови банки, когато пазарният механизъм откаже” – обобщава социологът.

"Обогатявайте се!"

Според него, също както през 19-ти век, пазарът изведнъж се е оказал нещо като панацея: „Рояци икономисти заляха обществата с ценните си съвети, а накрая проникнаха и в университетите. Призивът, който през последните 30 години, поставя всичко под знака на потреблението, гласи: „Обогатявайте се! И се понапънете още малко, ако обичате!” Който пък не може – сам си е крив.” Хауке Брункхорст описва последните десетилетия като епоха, в която демократично контролираните пазари на богатите страни бяха извадени от границите на националната държава и присъединени към безбрежното море на световния пазар.

Според него, в това море някога могъщите държави са се свили до територията на малки островчета, които във всеки един момент могат да бъдат потопени от глобално опериращите инвеститори – и поради това се поддават на политическо вмешателство. Авторът смята обаче, че освен промененото съотношение между държава и икономика (и то в полза на икономиката), в условията на един почти безконтролен световен пазар се е променило и равновесието между капитал и труд, постигнато след дългогодишна, демократична класова борба: „Промени се еднозначно в полза на капитала” – пише Брункхорст и продължава:

„Така икономиката придоби неограничени възможности за шантаж и вече е в състояние да поставя под натиск цели държави. Успоредно с тази тенденция отслабнаха съпротивителните сили на парламентите и синдикатите. Така „необявената стачка” на икономиката в закрила на инвестициите се превърна в правило, докато законните стачки на работниците станаха изключение. Дори самото право на стачка се превърна в онова, което юристите наричат „мъртво право”.

Какво обществено участие имат бедните?

Да попитам само мимоходом: нима някой очаква от масовите медии и от „критичните журналисти” нещо друго, освен конформизъм спрямо икономическите елити и манипулиране на онези, които стават жертва на въпросните елити? Защото журналистите на свободна практика, които през 70-те години на миналия век още можеха да изхранват семействата си от хонорари, днес затъват в бедност.”

Социологът признава, че галопиращата дерегулация на световните пазари води и до нещо добро, защото е осигурила в най-долния сегмент един леко нараснал доход, който е малко над прага на глада. В същото време обаче ножицата между богати и бедни се разтваря все повече и дистанцията вече достигна равнищата от времето на империализма през 19-ти век, твърди авторът и се позовава на френския икономист Томас Пикети. Брункхорст твърди още нещо, което звучи тревожно и предизвикателно:

„С нарастването на неравенството навсякъде в западния свят намалява участието в изборите на долната класа, която в мнозинството си доскоро гласуваше за социалдемократите. Днес гласуват едва 30 процента от тези хора (ако не и по-малко), докато участието на "горната" класа в изборите достига почти 100 процента. Резултатът е: гигантско обезкуражаване. Според американския икономист Пол Кругман лявата политика е попаднала в капан. Ако иска да печели парламентарни мнозинства или да остане на власт и да си запази достъп до законодателството, тя е длъжна да се придвижи надясно. Тогава обаче ще трябва да се откаже от своите цели.”

Изходът

Какви пътища за излизане от капана на неолиберализма вижда професор Брункхорст? В книгата си „Двойното лице на Европа” той скицира няколко стратегии. Връщането към националните държави, според него, не върши работа, защото така социалната класова борба просто ще се превърне в борба за оцеляване на национално равнище – а това би било крачка назад.

Социологът предлага друго: след като капиталът с такава скорост се интернационализира, време е и демократичната класова борба да излезе на международната сцена. Бъдещето на ЕС той вижда така: обща европейска публичност, силен Европарламент и – силни европейски синдикати. Тоест, според него работническото движение трябва да възкръсне, но вече като международно, глобално. А кризата, която все още разтърсва континента, може да се превърне в катализатор на този нов европейски синдикализъм.