Кипуши е малък град в югоизточната част на Демократична република Конго. Някога районът е бил гръбнакът на икономиката в страната. И до днес в него се добиват злато, мед, цинк и кобалт. В продължение на десетилетия държавната фирма „Gécamines" е управлявала мините в региона, преди да изпадне във финансови затруднения и да се изтегли от Кипуши. 

Седемгодишният Паулин е седнал до майка си Приска в една от откритите мини, започваща буквално от центъра на града и разпростиращи се на няколко хектара площ. Приска чука камъни с надеждата да открие в тях кобалт. Двамата с детето са потънали целите в прах. Прах, камъни, безпощадно палещо слънце - друг свят Паулин не познава. А най-съкровената мечта на майка му е детето ѝ да ходи на училище.

"Откакто „Gécamines" се срина, животът ни стана много труден. Налага ни се да вършим всичко това, за да можем да преживеем някак", казва Приска. Работата ѝ е тежка, в добрите дни тя се връща у дома с около 5 хиляди конгоански франка (около 3 евро). Но има дни, в които не успява да изкара нито цент. По-малкият брат на Паулин, Жано, също е принуден да търси ценни метали. Затова децата не ходят на училище. Хиляди други деца в страната имат същата съдба.

Как бе разсипан един цял регион

Вече повече от 15 години държавната минна компания „Gécamines" се бори за собственото си оцеляване, защото е докарана до просешка тояга от досегашните правителства на страната. Много рядко печалбите са били реинвестирани в мините, голямата част от които днес са изкупени от чуждестранни компании. Но не и в Кипуши, където цветните метали продължават да се добиват изцяло с ръчен труд. И където действа законът на джунглата: по-силният винаги печели.

Едно време фирмата е била най-големият работодател в областта Катанга - традиционен минодобивен район в Конго. Повече от 33 хиляди души са работели за компанията, много от които в Кипуши.

"Едно време градът беше друг - със спретнати къщи, притежавани от минната компания, с центрове за отдих и спорт, с училища и болници", спомня си с тъга активистът Ален Мвамбену. Той добавя, че на родителите му тогава не се е налагало да плащат за училището на децата. "Баща ми получаваше всичко необходимо за нас безплатно - даже и тоалетната хартия", казва той.

"Почти нищо не печелим, но нямаме избор"

От добрите стари времена днес са останали само спомени. А Приска пази и още един спомен - за съпруга си, който починал преди много години, защото така и не могъл да се излекува. Тя самата също е болна: "Ако отида на лекар, със сигурност ще ми каже да си вървя у дома, защото имам възпаление на пикочните канали и изобщо не би трябвало да стоя тук и да работя на открито. Но просто нямам друг избор", казва жената. Много от жените в мината взимали силни антибиотици и пак ходели на работа, за да изкарват прехраната на семейството си. После обаче често се раждали увредени деца, имало и много мъртвородени.

Друг работник казва: "Положението е направо трагично. Почти нищо не печелим, а след оттеглянето на „Gécamines" сме принудени да взимаме с нас в мините дори жените и децата си. Не минава седмица, без да погребем някой роднина или познат". Мъжът се оплаква от липсата на предпазни маски и защитно облекло – факт, който многократно увеличава риска от заболявания сред миньорите.

Алтернативи обаче няма: "Иначе ще умрем от глад. Държавният минодобив просто унищожи целия регион. Сега всичко тук е мъртво“, казва мъжът.

Но има и още нещо, което е известно само на малцина: изследваните проби от добиваните метали в Кипуши доказват наличие на уран в тях. На тази смъртоносна опасност хората от мините са изложени всеки ден.