Кога и при какви обстоятелства научихте за свалянето на Тодор Живков?

В. Конакчиев: "Обстоятелствата, при които научих за свалянето на Тодор Живков, а чрез мен и българската общественост, бяха определено соц-тоталитарни, въпреки фалшивия ветрец на преминаващата перестройка. В този час в редакцията на радиото тракаха стари телексни машини, т.нар. парафьори на новините, утвърдени и издигнати от ЦК на БКП и Държавна сигурност се суетяха около тях, пречеха, в погледа им се четеше същото изумление като това на бившия първи човек в държавата. Но кадрите видяхме два часа по-късно /в 20,00 часа/ по единствената тогава телевизия. Коментари в ефир нямаше, а самата новина, която прочетох с неподозиран трепет, съдържаше едва три изречения - изказваше се благодарност на вече Бившия и се обявяваше издигането на Петър Младенов. Все пак това бе достатъчно за мислещите хора, за да схванат, че независимо от мястото на събитието /пленум на ЦК на БКП/, от тук започва нещо ново и коренно различно. Мисля, че октомврийското протестно шествие на „Екогласност“ до Народното събрание, в което участвах, има не по-малка сила и значение от пленума на ЦК на БКП. Същото се отнася, разбира се, и падането на Берлинската стена. БНР в сравнение с другите медии по-бързо се превръщаше в трибуна на зараждащото се, митингуващо, протестиращо, но още недемократично общество. Бързо дойде и времето на илюзиите. За зло или за добро, ние журналистите качихме на сцената на времето новите политически герои.

Как си представяхте тогава България след четвърт век?

В. Конакчиев: "Тогава, след 10-ти ноември /1989 г./, декорите и артистите започнаха да се сменят бързо и често. Ако на първия митинг /18 ноември/, все още имаше социалистически и перестроечни лозунги, както и определен страх, то на втория митинг месец по-късно за първи път гърлото на множеството се отприщи и викът най-често бе „Долу БКП“. Страхът отстъпваше. Това се видя и на 14.12.1989г. при обсадата на Народното събрание. Тогава също бях водещ на новините. Въздухът вече бе по-чист, но настъпи времето на илюзиите. Ние нямахме търпение и наистина си представяхме, че за 2-3 години България ще бъде не само свободна и демократична, но и благоденстваща и богата като Швейцария. Илюзиите превзеха всички - от Жельо Желев до провинциалиста, дошъл в София да промени набързо всичко. Това не стана, а илюзиите се плащат и то на висока цена. Тогава мислехме само за "тук и сега", чувствахме момента. После започнаха да идват на вълни разочарованието, безверието, песимизмът. Така нареченият преход продължава и сега и от него боли, докато носталгичният спомен отпреди 25 години все още има своя ореол и донякъде своите тайни. Тогава бе времето на мечтите и илюзиите, сега е на разочарованието и апатията. При сегашните 25-годишни българи сигурно е различно, но както те, така и ние не можем точно да видим и оценим промените и пътя до тук. Не виждаме и пътя напред за следващите 25 години. Дали и тогава ще има пленум и на кого!?...