Тонът на предизборната борба се задава от идеолозите, които преди четири години агитираха за похода срещу Садам – и намериха отзивчив слушател в лицето на Джордж Буш. Само преди шест седмици неоконсерваторите изтлеждаха завинаги прогонени от публичния дебат около американската външна политика. После избухна 33-дневната война в Ливан – и ето че проповедниците на промяната със сила се пробудиха. Сега най-сетне било дошло времето да им се даде урок с бомби на моллите в Техеран, на стоящите зад Хизбула и на онези, които проявяват атомни апетити. “Това е и наша война – оповести Уилям Кристол в седмичника “Уийкли Стандард”, - какво чакаме още?”

Само че американците не стрелят все пак тази бързо. Сега, след като се разсеяха облаците от разрушенията в Ливан, на преден план излиза една друга, ясна картина. Америка и Израел не спечелиха последната близкоизточна война, а неоконсерваторите изгубиха борбата за откриването на нов фронт в региона. Междувременно Вашингтон залага всичко на дипломацията, на ООН и – тъкмо – на французите, като командващи на мироопазващия корпус за Ливан.

Днес обаче президентът Буш отново се хвърля вдъхновено в борбата за ислямска свобода и демокрация. През ноември предстоят избори и той трябва да се опита да мобилизира своята Републиканска партия, както и да попречи на американците да я накажат за перманентната кървава баня в Багдад.

Буш и заместникът му Чейни се запенват в усилията си да представят демократите като опасност за националната сигурност. Провалът на предварителните избори на Джозеф Либерман, войнствения сенатор-демократ от Кънектикът, бе добре дошло развитие – а също така разкритият в Лондон антитерористичен заговор или предстоящото честване на петата годишнина от 11 септември.

Тази демонстрация на привидна сила прикрива обективната слабост на Америка в Близкия Изток. “Иракският синдром”, така наричат специалистите по сигурността тази дилема: заплахата от гражданска война в Ирак прави суперсилата да изглежда просто безсилна, също както навремето във Виетнам. За други авантюри, да кажем във въздушното пространство над Техеран или Дамаск, на Буш му липсва политическа подкрепа у дома. Враговете в Близкия Изток знаят разбира се това. Само затова Сирия и Иран се осмелиха да развържат ръцете на Хизбула. В условията на иракската действителност президентът Буш отдавна достигна границата на своите възможности. Той знае това, но не смее да го каже на глас.