Общата насъсканост на ситуацията преди изборите вкара българите в тягостно разделение, протичащо по линията свръхполитизиране - тотална апатия. Толкова пропагандна страст, пещерен партизанлък, човешки и финансов ресурс, кобни вещания и безумно словоблудство се изсипват като порой над българските граждани и евентуални гласоподаватели (въпреки задължителността на гласуването), че по-мислещите българи не без основание се питат как ще продължим да съществуваме (заедно) след първия и втория тур на изборите. Няма ли да се намразим с още по-политизиран хъс, да се самоизтребим от партиен фанатизъм, да се разпаднем на малки озъбени феодални фрагменти – за подобна заплаха не се досеща да спомене почти никой от „биткаджийте“ за президентския пост, макар идеята да е един от тях утре да бъде „обединител на нацията“.

Предизборните диспути и агитации работят най-вече с набор от разноцветни клишета, пиар-стратегиите, който и да ги изработва „задкулисно“, на повечето кандидат-президентски двойки кръжат около един и същи метод на сугестиране, консолидация на избирателите по негативен път: „всичко в България е ужасно, но аз ще го променя“.

Маси и власт

Не бих могла да кажа как съзнанието на масовият избирател приема разновидностите на този тип популистки атаки, но се досещам, че мнозина от българите се надяват техният избраник да дойде на власт, за да „ги оправи“: да им даде работа, да затвори границите и закрие бежанските центрове, да понижи цените и повиши доходите. Смайваща е популярността именно на „потребителския пакет послания“ предназначен за хора, паднали сякаш от Марс – вероятно защото създава поредното свръхочакване за чудо.

Но да не пропускаме, че има и други кръгове от български граждани, вслушани и вмислени в по-ненатрапчивото, но по-същностно говорене на неколцина от кандидат-президентите  по високите теми на българското съществуване заедно и занапред. Любопитно е да се проследят не толкова социологическите проучвания, които възправят Цачева срещу Радев, а анкетите и класациите на различни всекидневници и новинарски сайтове в мрежата. Там изборът изглежда другояче и  водачите са други, посочени според убеждения, степен на култура и възпитание, наличие на професионализъм. Това ме кара да мисля, че ако електронното гласуване и гласуването по пощата бяха въведени вместо задължителното, изборът на президент щеше да има други измерения и да е по-представителен.

Засега обаче ще си останем с негативизма на квадратчето, тягостното разделение на българското общество по линията  свръхполитизиране-тотална апатия и надеждата, че и след изборите ще има живот.