1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

В патриархалната ни татковина

19 март 2018

Не са виновни жените, че нямат кураж да говорят. Виновно е първобитното ни общество, което очаква от тях да търпят, пише И. Дичев и така отговаря на въпроса защо българската жена мълчи за насилието, на което е подлагана.

Снимка: picture-alliance/dpa/M. Gambarini

Дебатът за насилието над жени, поредна проява на който беше международната конференция, организирана от фондация „Анимус", бавно напредва - въпреки безумните медийни манипулации на националисти и социалисти около Истанбулската конвенция. Редят се ужасяващи случаи от криминалната хроника - Пловдив, София, Троян… Но кой знае защо гражданството не се изсипва на улицата, за да иска затягане на законите за домашното насилие, както беше в случая с г-н Димитров или с Йордан Опиц преди него.

Защо мълчат българските жени?

Може би когато един тип престъпление се банализира, то се превръща в статистика и престава да ни вълнува. Подозирам обаче нещо по-лошо: в тази страна е прието да се идентифицираш с насилника, а не с жертвата. Това би обяснило дефицита на съчувствие не само към жени, подлагани на насилие, но и към малцинства, болни хора, бежанци, евреи от окупираните територии. Не си представяме, че и нас може да ни мъчат. Обратно - възможно ни се вижда да ни обвини някой несправедливо, ако сме се оказали на мястото на насилника.

Хубавото е, че този път законодателната дейност стъпва на статистика и анализ, а не на отделни случки. Да започнем с очевидната констатация, че в огромната част от случаите виновен е мъжът - причините за това са както психически, така и свързани с примитивизма на възпитанието. Ако някъде една жена бие мъжа си, това е също толкова укоримо. Просто статистически е по-рядко. По-нататък ще констатираме, че най-честите случаи на насилие са вътре в домашния кръг - анонимният изнасилвач от паркинга е по-скоро изключение. Насилие над съпруга, която отказва секс; насилие от група съученици по време на купон; насилие между роднини. Тези случаи са много повече, отколкото предполагаме, просто защото жертвите не смеят да се оплачат. Те изпадат в отчайващото положение да търсят помощта на далечната държава срещу близкия насилник, а това често им носи презрение и ги маргинализира. Когато пък се решат да търсят справедливост, ги карат да преминат отново през целия ужас, да доказват, че са се борили - нещо, което много жени предпочитат да си спестят. А когато няма специализирани органи, които знаят как да боравят с тази деликатна материя, нещата стават още по-тежки.

Законът трябва да навлезе в интимни сфери, където досега са работили неизказани културни очевидности. Ще ѝ фрасне един шамар, задето не е донесла навреме салатката - ами тяхна си работа, нали после щастливо гледат телевизия. Нали сте чували самодейни психолози да казват, че изнасилената девойка сама си е виновна, защото била сложили къса пола? А да пребиеш някого заради изневяра - това си е кажи-речи като да застреляш при самоотбрана…

Ако оставим настрана недопустимото насилие над деца или хора с увреждания, намесата на държавата в личните отношения на пълнолетни хора поставя проблем. Хипотезата е, че двамата са се събрали доброволно. Значи ако тя търпи, може би така ѝ харесва, смятат мнозина. Тук се връщаме към общественото мнение в патриархалната ни татковина. Ако жена, която се опълчи срещу насилието, бъде посрещана с разбиране и подкрепа, това ще даде кураж на много други да го направят. Представете си обаче едно малко градче, където върху травмата от насилието израства и планина от подигравки. Кой ще я вземе тая, дето тръгна срещу мъжа си? Поискала ограничителна заповед - за лудницата е! Мани я, изнасилвана, не ѝ е чиста работата… А какво може да направи от такъв случай жълтата преса, сами си представяте.

Проф. Ивайло ДичевСнимка: BGNES

А тук само презрение и кикот

Да, не са виновни жените ни, че нямат кураж да говорят - виновно е първобитното ни общество, което очаква от тях да търпят, за да се харесват. Вижте само реакцията на движението #МeToo, което заля западния свят. Да сте чули една жена в България да разкаже публично за претърпяно сексуално посегателство? Аз не съм чул. (Ако съм пропуснал някого, моля да ме извини.) Затова пък четох многобройни подигравателни коментари - и то най-често написани именно от жени - за онези фръцли, американките, дето и те не знаят какво искат.

Вярно, че там се стигна до различни крайности, но при нас дори срединности не се появиха и така направо минахме към критика на крайностите. А феноменът беше удивителен: изведнъж жени от всевъзможни страни по света проговориха. Звезди излязоха напред, но не за да кокетничат, а за да дадат кураж на анонимните жертви на бруталния работодател, който смята, че има право на сексуални услуги.

А тук само презрение и кикот. Не знам как да си го обясня. Една причина е може би фактът, че у нас няма левица, няма и истинска либерална партия. За десните градски жени пък женските движения са остатък от социализма и затова те леко се гнусят да се включват в тях. Но има нещо по-дълбинно, нещо антропологическо. В България феминизмът се мисли като нещо, което отблъсква мъжете - малко като лошо сложен грим. Тия, дето много си търсят правата, остават без партньор, а какво по-страшно в едно патриархално общество от това да си нямаш сайбия, който да те гледа? Затова - трай си и гледай да се похарчиш!

Но да не бързаме с фатализма. Вижте как мощно се разрасна движението #NiUnaMenos срещу мачисткото насилие в Латинска Америка - континент, който не е по-развит от нашата провинция. Ще дойде и тук най-неочаквано. Но може би не през сутрешните блокове.

Прескочи следващия раздел Повече по темата

Повече по темата

Прескочи следващия раздел Водеща тема на ДВ

Водеща тема на ДВ

Прескочи следващия раздел Още теми от ДВ