Защо руското общество не реагира на това, че руски войници масово гинат в Украйна, не реагира на тяхната бруталност, нито на очакваните сериозни икономически несгоди заради санкциите? ДВ разговаря с руския писател и публицист Виктор Шендерович.

ДВ: Наративите, които разпространяват руските власти, много напомнят Оруел: санкциите са атака срещу Русия; Украйна организира Гладомор, опитвайки се да изнася зърно, макар то да не стига за собственото ѝ население; войната е мир; мирът е война. Откъде дойде това?

В. Шендерович: Като казваме "Оруел" имаме предвид определен идеологически инструментариум, който е описан подробно и е пробван многократно. По-интересният въпрос е защо работи толкова успешно в Русия. През 1984-а година светът въздъхна с облекчение когато разбра, че това е само литература, и че описаното от Оруел в "1984" не се е случило. Докато в Русия виждаме това постоянно.

Като че ли божията заповед "Не убивай" не се отнася за нас. При Иван Грозни например царят може да бъде убиец. Църквата му казва: "Нищо, че си убиец. Това е в името на Христос, в името на Русия, а Русия е над всичко." 

Това е основният извод: Русия е над всичко. При това Русия е точно такава - отделена от света, с отделна етика, отделен морал, отделен Христос. Това е специален, държавен Христос, при който държавата е над личността, църквата е с държавата, убиецът може да бъде цар и това е нещо нормално. 

Та нали диктатурата на пролетариата беше официална доктрина. Правото да убиеш другиго заради това, че е различен, беше официална доктрина. След това се появиха перестроечно-реформаторските двусмислия, заговори се за социализъм с човешко лице. Но преди това - при Ленин и Сталин - си беше точно така.

Това е и основната ни грешка от 1990-те години - усещането, че сме победили, защото сме победили комунистите и сме махнали сърпа и чука. Но нямахме дистанциран поглед, нямахме общ план. Просто бе имало комунизъм, ГУЛАГ, Сталин, Ленин. Той (комунизмът, б.ред.) бе разобличен, неговата нечовешка същност бе разкрита и през август 1991-а година той бе победен. Следва многоточие. Защото мислехме, че свободата на Европа идва и при нас в Русия, че влизаме в свят, където християнството е това на Лутер, където е имало Реформация, в един свободен, просторен свят. Но след като свали червеното знаме и надяна трикольора, Русия установи, че се е върнала назад.

Струваше ни се, че сме възприели общочовешките ценности, но след кратка пауза се върнахме обратно към руския традиционен византийски манталитет. Върнахме се във Византия - просто се преоблякохме, при положение, че ДНК-то ни, метафорично казано, си остана същото - историческото ни ДНК, осъзнатият ужас на нашата имперска, месианска матрица. Така днешното "налагане на злото", което за европейското и за цивилизованото око с основание изглежда като абсолютна морална деформация, при нас е идеология, стъпваща на разбирането, че наистина имаме специален морал и специални права да учим света как да живее.

Струва ми се, че това е същността на случващото се: с каква лекота огромно количество съвсем некръвожадни, привидно нормални хора се съгласиха, че е възможно да се пролива кръв в името на нещо. Че може да се пренебрегне волята на някой друг в името на своята правилна воля. Че на света могат да бъдат наложени своите собствени правила. Че има нещо, което е по-важно от човешкия живот. Това е същата тази Русия - византийска Русия, империя, месианска страна. А месията нали затова е месия, за да не държи сметка за щетите. Може всички да загинат, но пък след това ще бъде Царство Божие. Вече минахме през това с поколението на нашите баби и дядовци, които преживяха първата половина от живота си точно така: с вярата, че ще умрат няколко хиляди или дори милиони, но след това ще настъпи правилен, прекрасен, нормален живот.

Бяха погубени милиони, но правилният живот така и не настъпи - матрицата само бе укрепена. И именно в тази матрица Оруел е много удобен. Защото вътре в нея мирът действително е война, а лъжата в действителност е истина. Защото има по-важни и по-ценни неща от човешкия живот. Кои са те ли? Точно така - Русия. Това е ужасът на руснаците, за който самите те плащат много повече от всички околни страни. Защото никой не пострада от това месианство, от Иван Грозни, Сталин и Путин повече от руския народ, който просто бе унищожен в няколко фази.

И това унищожение продължава. Днес в Русия управлява именно тази византийска матрица и това, което виждаме днес: буквата Z и неочакваната за мнозина готовност на милиони хора да се отъждествят с нея и да я припознаят като своя.

ДВ: Да не би руснаците просто да не са имали друг избор, защото всичко е било предопределено още от времето на Иван Грозни?

В. Шендерович: Няма предопределеност, има тенденции. Това е като болест: смъртта не е предопределена, но има болест, която трябва да се лекува. Тогава и шансът за летален изход е по-малък. Няма фатализъм - има руска матрица, руско съзнание. 

Когато се раждат деца, те не се раждат с Византия в главите, но не и с академик Сахаров. Въпросът е какво ще вкараме в главите им. Виждаме как ги строяват, слагат им шапки и ге карат да образуват буквата Z - налагат им тази норма. Едни ще успеят се преборят с нея, но у други тя ще пусне дълбоки корени. Важното е тази чудовищна норма да не се възпроизвежда, а да се напомня, че има и друга.

ДВ: Дали това е възможно в близко бъдеще?

В. Шендерович: Може би. Случилото се на 24-и февруари рязко ни приближи към смъртта на "Руската империя". Тя ще умре скоро и това вече е съвсем очевидно. Динамиката ясно показва, че империята умира. Тази "руска Византия" достигна кулминацията си при късния Сталин. А следвоенният свят, поделен между комунистическа Русия и Америка, пък беше другата връхна точка.

Оттам нататък, като напълно нежизнеспособна формация, тази "Руска империя" започна да се разпада: първо отпаднаха така наречените страни от социалистическия лагер, след това и така наречените съюзни републики. Сега сме свидетели на една от последните войни на империята за провинциите. Това е класика, историята го знае: всички тези победи завършват с Атила, с Аларих и с краха, смъртта на този "Рим". Срещу това не може да се направи нищо - само може да се намали цената за разпада на империята, т.е. да се направи така, че този процес да не въвлича няколко поколения. Така могат да бъдат спасени  животите на десетки или стотици хиляди хора, дори на милиони - ако вземем предвид и ядрената заплаха. Така значително би се намалила чудовищната цена за една напълно безсмислена цел.

Ако обаче Русия настоява да има имперско бъдеще, тя ще умре много скоро и като империя, и - за съжаление - като държава и култура. За нашата апатия има лекарство и в това отношение нито едно усилие не е излишно. Само трябва да осъзнаем, че сме болни. И да започнем да се лекуваме.