1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Георги Господинов за Ковид, миналото и края на бъдещето

Георги Господинов
26 октомври 2020

Краят на бъдещето ни вече настъпи. Освен видимата пандемия и Ковид криза идва и друга пандемия - тази на миналото. От Георги Господинов.

Георги Господинов
Георги ГосподиновСнимка: Petya Vassileva

На 26 октомври германците, протестиращи срещу Ковид ограниченията, се събират пред някогашното кино "Космос" на бул. "Карл Маркс” и започват да скандират онова, което са скандирали в Лайпциг и Берлин през един друг октомври, в друг век и друга епоха - през 1989-а. "Ние сме народът! Ние сме народът!" (Wir sind das Volk!) Сякаш историята и времето са зациклили. Знак на какво е подобно нещо? Някакъв спонтанен референдум за минало? Кризата ни е връхлетяла така внезапно, че не сме открили нови обяснения и сме хванали старите. Със старите лозунги. Нищо, че те са от друго време и за друга ситуация. Вируси или комунистически елити - все тая. Ние сме народът и ние решаваме има ли вирус, или не. Искаме ли да се съобразяваме с него, или искаме да живеем свободни.

Елементарният, лишен дори от ДНК вирус, изведнъж е придобил чертите на жесток и хитър диктатор, който ни отнема свободата. Разбира се, с помощта на елитите. Вирусът всъщност отново е успял да раздели света на ние и те, най-старото разделение. Те го измислиха, за да ни вземат и последната риза от гърба, за да ни държат в подчинение, за да ни затворят устата - буквално, с маските. Затова ние излизаме на улицата и викаме като през 1989-а. Защото това е последният спомен за революция. И там, в онази точка искаме да се върнем. Освен това тогава нямаше вирус.

Когато няма бъдеще

Миналото винаги ще има това предимство пред настоящето и пред отказаното ни бъдеще. Там всички бяхме по-млади, по-здрави и следователно по-щастливи. Освен това нямаше вируси. Да, миналото вероятно е естественият защитен механизъм по време на чума. Известната фраза "Миналото е чужда страна, там правят нещата различно", красиво пренесена от Дейвид Лоуентал и принадлежаща на Л.П.Хартли, вече не важи. Във време на тежка криза тя се обръща в своята противоположност. Днес вече миналото не ни е чужда страна, а родина. Там, където искаме да се върнем и да се спасим от настоящето. В чужда страна се е превърнало настоящето.

През последните две години писах романа "Времеубежище", който излезе в началото на пандемията. Там, в една близка дистопия, предположих как поради тежка криза отделните страни в Европа започват да правят референдуми за минало. Всички избори досега винаги са били за бъдещето. Но когато бъдеще няма, обществата започват да си избират минало. И всяка от страните избира най-щастливото десетилетие от своята история. Подобна пандемия на миналото започна да се усеща още с първите удари на Ковид кризата. Неслучайно европейските лидери като Макрон и Меркел веднага се върнаха към спомена за Втората световна война, опитвайки се да обяснят сегашното. Другата аналогия, разбира се, беше още по-назад, с испанския грип от 1918 година. Смисълът на такива примери не е да се върнем във Втората или Първата световна. Той е в това да се припомни, че е имало подобни времена, дори по-лоши, от които сме се измъкнали… Щом можем да си ги припомним, значи че сме ги преживели и минали нататък.

Миналото ли е единственото убежище?

Тук е тънката разлика. Дали приливът на минало, който преживяваме днес, ще бъде приет като знак да вървим нататък, или обратното, че няма нататък, историята е зациклила и миналото е единственото убежище. Искаме си старото, затворените държави, вечната младост и някогашното си "величие" - германско, унгарско, българско, полско… Като казах полско, нека си припомним само, че онова, което се случва със забраната на правото на аборт за полските жени, вече се е случвало. И в това връщане е ужасът. Случвало се е в Източна Европа при социализма. Миналото е добро за исторически филми и романи, добро за разказ и анализ и чудовищно за имплантирането му в днешното време.

Всяка криза като извънредно събитие подлага на изпитание идеята, че времето тече линейно и към по-добро (в една утопично-прогресистка линия). Не винаги, вижда се.

Трябва ли да връщаме и да преиграем отново 1989-а, Втората световна или Средновековието, за да се спасим от настоящето и да започнем отначало?

Като дописвах романа, си представих как при тотална възстановка на началото на Втората световна, с пълен брой танкове и войници, тя избухва отново. Понякога миналото рязко оживява, налива се с кръв или избухва като сух барут. Може да се каже и така, обяснено за шофьори: миналото е като приближаващ камион в огледалото за обратно виждане. Винаги е по-близо, отколкото ни се струва. Да имаме едно наум.

 

Прескочи следващия раздел Повече по темата

Повече по темата

Прескочи следващия раздел Водеща тема на ДВ

Водеща тема на ДВ

Прескочи следващия раздел Още теми от ДВ