Калин Терзийски разказва:

Нека първо посвиря на струната на злобата. Винаги много съм обичал да правя обобщения. И не съм сам. Цялата журналистическа и писателска пасмина, която оре нивите на публичното слово, обича до забрава да прави обобщения.

Примерно на мен ми дай да говоря за това какви са българите. Българите са такива, онакива и не знам си какви. Аз съм хладен и надменен космополит, космически човек, извънземен, статуя на дългоух от остров Пасха, свещен интелект и изключение... А българите са някакви други, те са другите! Различните от мен, свещения пишещ! Дишащи, пъхтящи, вдигащи пара в студа нещастници и стадо.

Ето такава е моята жалка и надменна интелектуална поза. И май единственото ми жалко оправдание е, че не съм сам. От Паисий Хилендарски насам, през Иван Вазов и неговия прост български народ, до Марко Семов с неговата превърната в хранилка за куп връзкари и бездарници университетска Народопсихология, та чак до мене – всички драскачи са петимни да обобщават на тема българския народ. Да му приписват някакви особено характерни, впечатляващи, общи и дълбоко присъщи черти. И също така - да назидават народа. О, неразумни тоя! О, неразумни оня!

Една конкретна българска съдба

Понякога обаче, виждайки истинския живот с ужасните му покъртителни истории, изпадам в отвращение от себе си, от колегите си и от нашата глупашка любов към обобщенията.

Вчера имах конкретен случай. По радиото чух за някой си Георги от Троян. Той молеше за помощ. Чрез радиопредаването на една журналистка, която явно не се беше съвсем предала на общата ни страст по обобщенията и представяше и истински, конкретни български съдби. И сега представяше съдбата на Георги. От Троян. Повтарям го, защото именно тая конкретика тук е важна и трябва да се помни.

Георги имаше син. Той не се молеше за помощ за себе си. Което е добре. Нали така? – в нашето лицемерно време да се молиш за себе си и да говориш за себе си – освен ако не си от така добре познатите ни Важни хора – е крайно неприемливо. За себе си могат да говорят вътрешните, преуспелите, налапалите всичко, обладали и олигавили цялата ни държава хора. Ние добре знаем кои са те. Но такива като Георги нямат право да говорят за себе си. Даже и да молят. За себе си – не!

Но той все пак не молеше за себе си. Синът му, който се казва Пламен, е болен от Таласемия майор. Това е нелечима болест на хемоглобина. Хемоглобинът на Пламен е неустойчив и създава ужасни проблеми. Тъканите на Пламен не могат да дишат въпреки усилията на дробовете му, защото няма вещество, което да пренася нормално кислорода до тях.

И Георги, бащата на Пламен, чиито тъкани не могат да дишат, се молеше по радиото. Той беше българин и принадлежеше към българския народ. Но когато го чух, не се сетих за нито едно дълбокомъдро, философско, многознайковско, кабинетно, въздухарско, надменно, маркосемовско, народопсихологическо, драскаческо обобщение! Обадих му се и му казах да се видим.

Празният поглед на Пламен

Тук кабинетните драскачи и многознайковци, мъчениците на обобщителското поле, институтските кърлежи и създателите на смрадлива клей от мнителност и интриги в българския въздух – злобнокритическата сган на българските пишещи хейтъри – ще каже: Хм, какво самохвалство, каква демагогия и какъв популизъм ни пробутва този Терзийски! Да, да, да. Популизъм и демагогия пробутвам аз!

Отидох и се видях с Георги, молещия за помощ. Молещия за помощ за Пламен, който не можеше да диша с повредения си хемоглобин. Отидох да се видя с тях. Всъщност – видях се само с Георги, защото момчето лежеше под системите и явно докато ние с баща му си говорехме на по кафе, той е гледал с празен поглед бавните капки, капещи в безпомощните му вени. Така се гледат тези капки – с празен поглед. Аз знам.

И така. Георги, бащата на Пламен. От Троян. Таласемия майор. Никакви обобщения. Никакъв прост български народ. Никаква маркосемовска, писателско-журналистическа, дървенофилософска, вътрешноведомствена, връзкарска Народопсихология.

Единственото, което ми хрумна, докато стоях и преглъщах от неудобство (защото винаги изпитвам ужасно неудобство и безсилие пред страдащи хора) – беше, че не може да се помогне на всеки.

С обобщения на никой всъщност не може да се помогне. Обобщенията помагат само на тези, които ги правят. На драскачите, на пишещите литературни и журналистически кърлежи – помагат им да изкарат клеясалите си дървено-философски кинти.

Дишащо-недишащият син на Георги

Хрумна ми, че може да се помага само на конкретни хора – веднага, щом те се изпречат пред погледа ти. Аз помогнах на Георги, но няма да кажа как, защото не е християнско. Не му помогнах много, никак не беше достатъчно. То и никога не е достатъчно, като погледне човек.

Но другото, което ми хрумна и му казах, докато се разделяхме, беше, че най-конкретният начин да му се помогне е като се говори непрекъснато и много в медиите за неговия случай. Не по принцип и с обобщения за всички случаи и за всички болести. А за неговия конкретен случай. Когато достатъчно хора чуят за неговия конкретен случай, те ще помогнат конкретно на него.

Примерно ще му помогнат да реши проблема с идването в София четири пъти в месеца. Защото на него не му достигат парите дори за идването в София, за пътуването! Камо ли за престоя тук и за останалите ужасно много разходи. Защото Георги от Троян също е инвалид, като дишащо-недишащия си син. Георги е почти сляп, по дяволите.

Георги е от Троян, както и Пламен. Таласемия майор. Във времето на глобалните и хипербързи комуникации всеки, който желае, може да ги намери и да помогне.

Автор: К. Терзийски, Редактор: Д. Попова-Витцел