Антисемитски изявления от водещите европейски политици са рядкост през последния половин век - особено, естествено, в Германия. У нас съществува консенсус по въпроса, че "такова нещо не се казва"; защото съществува консенсус относно непростимото зло, сторено на евреите. Излишно е да се разсъждава дали със знанието за холокоста е настъпил наистина процес на премисляне в обществото или това, което се казва или не, не е просто дан на "политическата коректност". Все пак не е излишно да се знае, че антисемитизмът е по-стар от расовата лудост на нацистите. Да се твърди, че германците са били досега със запушена уста, чиято отпушване сега се превъзнася като национално самоутвърждаване, е също така погрешно, както това, което се говори със съзнанието за тази "нова свобода". На първо място при антисемитските - и в по-общ смисъл антирасистките - изявления става дума за хвърлянето на вината за нещо, от което човек страда, върху някое малцинство. Това е един колкото нечовечен, толкова и човешки феномен, който не се ограничава само до Германия. Това е феномен, живеещ от разпространяването на полуистини: нацистите говореха за "еврейските болшевики", докато в Америка се говореше за "еврейския капитал". Фактът, че от 19 в. евреите в Русия винаги са били преследвани, и то от всички режими, се премълчава също така, както и фактът, че в САЩ винаги е имало антисемитски групи и теории и че преобладаващата част от американските евреи съвсем не са милонери. Такива факти не са добре дошли, защото те подронват антисемитската - или по-добре, расистката аргументация, с която някои се опитват да се въздигнат над собственото си нищожество. Законите могат най-многото да помогнат да се облекчи донякъде това положение, но не и да се промени. Във всеки случай ясно е, че мнозина не правят разлика между Израел и евреите, например. Но това не се ограничава само до антисемитизма. Как иначе би могъл един реномиран берлински вестник да си позволи да пише, че тероризмът бил "част от палестинската национална култура"?