Дойче веле: Езикът на омразата и престъпленията на омразата са проблем не само в България. Можете ли да направите сравнение в тази област между България, от една страна, и от друга - Германия и средната европейска норма? Как оценявате българското законодателство по тези проблеми?

Матиас Хьопфнер: През 2011 г. в Германия говорихме много за предизвиканата от омраза престъпност. Цялата ни страна бе разтърсена от информацията, че години наред неонацисти безнаказано са убивали почтени съграждани с чуждестранен произход. Германското общество продължава да е възмутено. Вероятно дълго ще обсъждаме, какво може да се направи, за да не се случват отново такива неща.

Предизвиканата от омраза престъпност и речта на омразата срещаме под различна форма и интензивност в цяла Европа. Тъкмо балканският регион е особено чувствителен по темата, това се видя и при последните вълнения в Косово. Всички засегнанти правителства в Европа трябва сериозно и добросъвестно да се противопостяват на омразата и насилието – чрез разяснения, обществени дебати на тази тема и щателно наказателно преследване.

България е на прав път

Не смятам, че случващото се в България предизвиква повече притеснение, отколкото в другите страни на ЕС. Всъщност България има доста благоприятни предпоставки, нека си припомним само дългата традиция на религиозна толерантност. За съжаление и в България има реч на омразата и насилствени действия срещу определени малцинства, било то етнически малцинства, като роми, или определени религиозни малцинства, като Свидетелите на Йехова. Ето защо през април 2011 г. българският парламент прие промяна в Наказателния кодекс и този вид престъпност бе криминализирана. По мое мнение това бе важна крачка напред.

Омбудсманът на България Константин Пенчев каза миналата година, че приветства промяната в НК. Но и според него все още има определени дефицити. Например насилието спрямо хомосексуални се приравнява на хулиганство. В много други страни такива мотиви биха били по-скоро повод за по-тежко наказание. Това трябва да се промени. Смятам, че г-н Пенчев има право.

ДВ: През 2011 имаше различни поводи да се говори за правата и защитата на малцинствата в България. Според Вас кои малцинства в България са най-застрашени? Какво би трябвало да предприемат обществото и правителството в тяхна закрила? Имате ли впечатления от неонацистката сцена в България? И дали ултрадесните не настъпват в цяла Европа?

МХ: Вие вероятно имате предвид събитията в Катуница до Пловдив, където един млад българин бе прегазен от кола, управлявана от член на известно ромско семейство.

Впоследствие за съжаление се стигна до насилствен сблъсък между етнически българи и роми. Българското правителство би трябвало да обърне особено внимание на интеграцията на ромите в българското общество. Има и съответни европейски програми, чрез които се подобряват шансовете за работа и обучение на ромите. Именно гарантирането на постоянното посещаване на училище е основна предпоставка за средносрочното и дългосрочно интегриране. И тук има още много големи пропуски.

Законите – еднакви за всички

По мое мнение етническото напрежение може да се намали и чрез еднаквото прилагане на законите към всички граждани. Във връзка със събитията в Катуница непрестанно се повтаряше упрекът, че в България имало двукласово правосъдие, което щадяло определени влиятелни лица – в конкретния случай влиятелен ром.

Но когато обсъждаме правата на малцинствата не бива да се забравят и други онеправдани групи. Например хората с физически и психически увреждания, които често действително са онеправдани в резултат от реакцията на обществото към тяхната инвалидност. За щастие тук постепенно се усеща промяна в мисленето на политиците. В София входовете за метрото се строят с възможност за достъп на хора с увреждания. Бургас принадлежи към първите 30 града в Европа с най-добри условия за достъп на инвалиди и през 2011 бе номиниран за наградата Access City Award от Европейската комисия. Провеждат се трудови борси за хора с увреждания, а в края на 2011 г. правителството взе решение да ратифицира Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания. Това е положително развитие.

Какво биха могли да напряват още правителството и обществото? Разяснения и толерантност в действие – това, според мен, е задача за цялото общество и най-добрият начин да се обезсили омразата. Всички ние би трябвало да убеждаваме хората, че многообразието в културата и бита може само да ни обогатява. Но има много да се работи в цяла Европа, включително и в България, докато това убеждание се наложи. И тук естествено училищата и държавните институции носят особена отговорност, както и всеки един от нас. По-добри рамкови условия би създало също така и едно по-активно гражданско общество.

За неонацистка сцена, сравнима с тази в Германия, не ми е известно нищо конкретно. И това е голям късмет за България. Но в България има дясно-екстремистки тенденции в политиката, в обществото и в медиите. Обаче това, мисля аз, не е специфичен български феномен. Не смятам, че десните радикали в Европа настъпват. Но независимо дали настъпват или не, докато ги има, ние не бива да бездействаме. Като демократи трябва ежедневно да се противопостяваме с всички сили на дясно-екстремистките позиции, да оборваме аргументите на десните радикали и да се борим за открито и толерантно общество. Към нетолерантността не бива да се проявява никаква толерантност – за мен това важи както в Германия, така и в България.

ДВ: Наскоро по конкретен повод в България отново стана дума за хомофобията. Как Вие оценявате нагласите в България към хомосексуалните хора и дискусията за техните права?

МХ: На много места по света членовете на лесбийски, гей-, бисексуални и трансджендър-общности все още се подлагат на дискриминация заради сексуалната им ориентация или идентичност. И в българското обществено пространство често се говори открито и много пренебрежително за хомосексуалността. Много съжалявам за това. Смятам за особено положително, че днес в България много открито политически се обсъжда дискриминацията на хомосексуалните хора. Неотдавна българският министър на културата се дистанцира от изказвания, които е направил преди повече от десетина години. Този случай показва, че през последните години в България тази проблематика се осъзнава все повече.

Повече права за хомосексуалните

Законодателното положение на хомосексуалните в България обаче още не отговаря докрай на нивото, което ние сме постигнали в Германия. Например в България законодателството не предвижда сключването на брак или регистрирано партньорство между хора от еднакъв пол. Няма законодателни текстове за уреждане на правото на наследство или осиновяване. Въвеждането на такива правила изисква време и трябва обстойно да се подготви. Но и не бива да се изпуска от поглед. Повечето европейски страни вече са въвели сравними правила. За съжаление досега не всички български медии активно допринасят за намаляване на враждебността спрямо хомосексуалните. Някои журналисти си позволяват хомофобски нюанси. По тази причина представителите на ЛГБТ-движението настояват за законодателна забрана на хомофобските изказвания в медиите. Същевременно се вижда и голям напредък. Например от 2003 г. има Закон за защита от дискриминацията, забраняващ дискриминация въз основа на сексуална ориентация. Също така хомосексуалните могат да служат в армията, а от 2008 г. в София се провежда т.н. „Gay Pride Parade“. През 2011 г. аз изрично лично и от името на Федерална република Германия подкрепих парада. Това мероприятие протече много мирно и хармонично. За мен това е ясен знак, че и в България се променя общественият статус на хомесексуалните. Ние като Посолство на Германия се опитваме да подкрепяме България по този неин път. През декември Посолството покани в Берлин в рамките на правителствена програма по покана на Бундестага една известна българска представителка на неправителствена организация, интензивно защитаваща интересите на хомосексуалните в България. Там тя можа на място да почерпи опит за положението на хомосексуалните в Германия. Нейният разказ за това пътуване може да се намери на интернет-страницата на Посолството на Германия.

Независимо от напредъка, в България (както, впрочем, и в Германия) понякога има случаи на дискриминация и дори насилие срещу хомосексуални. Затова ние, германци и българи, трябва винаги да бдим и последователно да се борим срещу дискриминацията. И, естествено, особено срещу криминални деяния.

Автор: А. Андреев; Редактор: Е. Лилов