Kotse Matsa? Съдийката в Аугсбург, произнесла присъдата срещу Костадин Хадживанов, навярно няма достатъчно изострено езиково чувство за българския, за да оцени по достойнство псевдонима на трафиканта. Затова пък правното й чувство е адекватно и случаят приключва с присъда за доказаната (а не за предполагаемата) контрабанда. Тук се натъкваме на първия важен въпрос: Защо трафикантът се е отървал само с две години условно и глоба от 120 хиляди евро?

Разликите

Ами защото в правовите държави наказателният процес се крепи върху доказателства, а не върху подозрения, улики или съмнителни свидетелски показания. И още, защото една – макар и мека – присъда все пак изпълнява предупредителната си функция. Докато едно многогодишно безплодно съдебно преследване с максималистични цели може да даде обратен ефект, подронвайки доверието в съдебната система. Между другото, бързата присъда в Аугсбург дойде в резултат от самопризнанието на обвиняемия – нещо като споразумение по американски образец, което обаче също отправя послание към гражданите и към закононарушителите. Това послание гласи: съдебната система е бърза, ефикасна и справедлива, а това е еднакво полезно както за обществото, така и за подсъдимите. Които също имат права, прочее.

Вторият важен въпрос след края на процеса срещу трафиканта Хаджииванов е с български адрес: защо германският съд успя почти светкавично да накаже българския контрабандист, а българското правораздаване все не сколасва с многобройните дела срещу видни колеги на Коце Маца. Всъщност, този въпрос или е реторичен, или пък води към други умозрения от типа на: Може би „достойните мъже” от калибъра на Хаджииванов просто умеят да се пазят в България, но не и в чужбина? Може би българското съдопроизводство се нуждае от повече финансови и човешки ресурси? Може би на ключови позиции в България има хора, които трупат пари и политически дивиденти от безнаказаността на бандитите? Както се досещате,

отговорът е отворен

Тъкмо този отговор обаче спешно го очакват не само еврочиновниците в Брюксел (преди следващата проверка), но и хората в България (преди окончателно да изгубят доверие в законността).

Тъкмо със законността и правовата държава е свързан третият въпрос: има ли в България зони, които са извън обсега на и без това хилавата правова държава? Не от вчера българският Югозапад се развива по светлия пример на Сицилия и Калабрия. Масивните нарушения срещу югоембаргото, нарколабораториите, амфетамините и канабисът, крайграничната проституция, братя Галеви и „първият частен град”, и още, и още – фактите са прекалено много, за да става дума за случайно съвпадение. В същото време платени говорители и доброволни ентусиасти в региона непрекъснато дават гръмогласна подкрепа на съмнителните фигури и структури. Феновете на „Беласица”, например, с радост посрещнали новината за триумфалното завръщане на Коце Маца у дома, научаваме от медиите. Може би е крайно време българското правителство сериозно да се замисли какво става в задния му двор и освен ефектни полицейски акции да предприеме и сериозни усилия за демократичната и политическата култура в „частните пространства” на местната мафия. Защото иначе тези пространства ще продължат да пораждат организирана престъпност.