Целият смисъл на орден „Стара планина“ е в това, че ти дава възможност да се откажеш от него. Покрай всеки подобен отказ настъпват едновременно две съществени последици – публиката забелязва както ордена, така и каузата, за която се бори награденият.

Голямото отказване

Кой би се сетил за това, че Ахмед Доган не иска да дели един и същи публичен подиум с националисти и участници във Възродителния процес, ако не беше „Стара планина“? Преди седем години Доган отказа да получи най-високото държавно отличие с аргумента, че същият орден е бил връчен и на главния прокурор от времето на насилствената асимилация и депортиране на българските турци Васил Мръчков. Към тази дата образът на Доган като на защитник на правата и интересите на мюсюлманската общност вече беше силно дискредитиран – както от политиката на ДПС, така и от собственото му минало на работил за ДС.

Жестът на Ангел Марин няма нищо общо с онзи патос, но ефектът е същият – след като прекара два неразпознаваеми мандата на вицепрезидент Ангел Марин влезе в новините тъкмо като човек, отказал орден „Стара планина.“ И макар да не е докрай сигурно, че впечатляващата ненатрапчивост на един вицепрезидент е само минус, фактът оставя неприятен вкус в устата – вицепрезидентът мълча, мълча и накрая възникна като политик, отказал орден. При това не какъв да е орден, а орден, връчван от собствената му институция.

Впрочем, други два отказа са не по-малко впечатляващи. Един поет беше отказал ордена, като изтъкна, че е воден от принципа да не приема държавни отличия, а един художник беше отказал наградата от възмущение, че властите са отхвърлили предложението да връчат "Стара планина" на друг изтъкнат творец. Не споменавам имената на участниците в тази история, за да не ги поставя в неприемливо съседство с политическия елит и неговия начин да прослави политиката си.

Голямото обезценяване

Правителството и президентът извършиха истински саботаж срещу най-високото държавно отличие. Днес това е орден, който се връчва на твърде много хора без защитим подбор. Откроимите критерии са само два – посланиците се награждават преди отпътуването им от страната, а творците – предимно за рождените им дни. Стенограма на Министерския съвет наскоро показа, че има и един по-слабо забележим критерий – награждаване във връзка с приключване на мандата на самото правителство. От демокрация с претенции да насърчава талантите и успехите се очаква малко повече.

Най-големият орден не може да избяга твърде далеч от хората, които ръководят приложението му. Сюжет, в който президентът награждава своя вицепрезидент, а след това вицепрезидентът връща приетата вече награда с аргумента, че премиерът се държи позорно, е достатъчна гаранция, че „Стара планина“ още задълго ще си остане там, където е – на самотното място на отличие, престижно с това да го откажеш.

Автор: Т. Ваксберг; Редактор: А. Андреев