Вчера си купих прахосмукачка. След като си я купих, аз я разопаковах, разгледах и почуках с пръст. Толкова мога да направя за един електрически уред. Толкова мога да му дам от времето си и от сърцето си. След това я оставих в лапите на моята Ив, моята мила жена. И тя се захвана с нея, а аз отидох да изхвърля опаковките. Странно, но никога не ходя да изхвърлям опаковки от прахосмукачки, облечен с лек вечерен костюм и запасен с документи за самоличност. Никога не правя това. Отидох да изхвърлям опаковките по размъкнат пуловер и долнище на анцуг. Тоест – с традиционната българска носия от началото на 21 век. И на пътя ме спряха полицаи. Ха!

Полицаи в Полигона

Аз живея във военнен квартал. Военен квартал, носещ подмамващото и галещо слуха на всеки вдъхновен милитарист наименование Полигона. Тук полицай не е стъпвал от години. Може би просто военните са достатъчно въоръжени и опасни, за да се справят с каквато и да била престъпност. Но днес, на най-забутаното място в тоя забутан квартал, изведнъж ме спряха именно полицаи. И бяха наистина цели двама! (А не да речем 0.878, както се случва често). И аз бях втрещен.

А те ме изгледаха подозрително. И казаха: Господине, какво носите в този кашон? И аз им казах: Опаковките от прахосмукачката, която току-що си купих. Я да видим – казаха те. Аз им ги показах, както дете показва ученическия бележник на баща си. Пълно с плаха неловкост.

Да те подуши ченге

Я разгърнете - казаха те и посочиха стотиците хартийки и найлони в кашона. И аз разгръщах, а те гледаха. Доста подозрително. Ту кашона, ту мене. Аз съм човек изцяло изграден във времето на кварталните милиционери и по-късно – на кварталните мутри. И в такива ситуации изпадам в особено състояние. То е смес между ужасно смущение и гузност и в същото време – страшен яд. Бяс. Срещу всяка ограничаваща свободата ми система.

Когато приключихме с обиска, аз си помислих за миг, че сега, понеже нямам документи (както споменах в началото, рядко излизам до кофите облечен със смокинг с вътрешни джобове), та понеже нямам документи, сигурно ще ме отведат в посока Илиенци. Както казах, бях смутен и учуден, но в това смущение и учудване имаше доста бяс. Казвах си: как така в моя кротък квартал! Как даже в моя кротък квартал вече има полицаи?! И не просто полицаи, а такива полицаи, които те спират, карат те да си показваш багажа, бъркат във вещите ти и отнемат от времето ти.

След това, естествено, се успокоих. Винаги успявам след дребно и необмислено вълнение бързо да си върна хармонията. Казах си: кое по-точно ме притеснява във факта, че двама полицаи са поискали от мен да видят какво нося в някакъв съмнителен кашон?

Атавистичният страх от милицията

И си отговорих така: първо ме смущава това, че се е променила обстановката. Преди не беше така, сега е така. А всяка промяна смущава и вълнува човека. И за добро или за зло - колкото е по-стар, толкова по-неприятно го смущава всяка промяна. Старият човек е консервативен човек. Биологично консервативен. Аз не съм вече млад. Тоест – подразнила ме беше промяната.

Второ. И по-важно. Бяха изплували в главата ми хиляди асоциации. Защото в главата ми на бунтар и крайно либерален човек всяко появяване на полиция е свързано с нарушаване на свободата. За мен, както и за повечето мои връстници, съграждани и сънародници полицията (милицията) е символ на безобразно погазване на всяка човешка свобода. Просто – спомени.

Но не само спомени. Ние – моето и по-възрастните поколения - сме израснали в една понятийна среда, в която на полицая е отредено мястото на заптие (виж Апостолът в премеждие. Ив. Вазов), на бияч в мазето на Полицията (виж Биография на Никола Гешев), на надзирател в Скравена (виж Концлагерите в България) и така нататък.

Но и в световен мащаб полицаят също е фигура, символизираща повече несвободата и потъпкването на човешката волност, отколкото пазител. Нека не подскачат критиците – и в Америка полицаите с каски и щитове са образът на диктатурата.

И така, аз бях усетил повея на безброй нетърсени и ненапълно съзнавани асоциации – виждайки двамата полицаи. Бях усетил повея на Съществуващата в Главата ми Несвобода. Или по-точно – на съществуващия в главата ми Ужас от Несвободата.

Какво говориш бе, Терзийски!

Но след това се оправих. Наистина. Защото тази представа, че ние сме независими, достолепни, горди граждани на свободни градове, на свободни страни и на напълно свободни държави – е архаична идея. Свободни – в смисъл: имащи право на свой неприкосновен периметър. Защитени от един недосегаем Териториален Императив. Горди лъвове в свои неприкосновени територии. Идеята за гражданина от началото на демокрацията - да... Това е пълна архаичност.

Казах си: седем милиарда сме. Никой не познава никого. Хората вече далеч не са горди и независими едри бозайници. Хората сега са мравки без лично пространство и без право на кой знае какви лични неприкосновености. Та какво говоря аз! Само преди десетина дни на летището в Брюксел един симпатичен възрастен мъж опипа чатала ми, докато ме обискираше! А аз съм легнал да се тръшкам заради двама полицаи в моя тихичък квартал! Ха!

И все пак, докато се прибирах вкъщи, из главата ми се въртеше една грозна дума: Полицейщина. И си мислех друго. Какво ли би станало, ако - докато изхвърлях кашона от моята нова прахосмукачка - аз носех вътре, в кашона, своето Шише Бензин? С Парцал, Стърчащ от Гърлото Му? Какво ли би станало тогава? Съмнение остана в гърдите ми.