Мразя проектите. Това модерно мошеничество в България се излива в дейности, за които се взимат някакви неведоми пари от някакви наивни институции. Най-често – европейски, което вече прави идеята за „наивни” малко наивна... И парите се изразходват за благото на хитреците, които работят по проекта. Коли и джиесеми. Няма изкуство и титаничен творчески труд. Само малко европейско-административна еквилибристика.

Проект Смърт

Въпреки това съвсем наскоро участвах в един проект. Казваше се Проект Смърт. Двайсет и осем български журналисти и писатели написаха двайсет и осем текста и ги събраха в книга. Текстовете бяха техните свободни разсъждения върху една тема. Тая тема беше изключително досадна и банална. Смъртта.

Моят текст звучеше приповдигнато, натруфено, повелително и дръзко. Съветвах хората да намразят смъртта и живота, плътското живуркане и гниене, за да обикнат само тия златни и красиви цветя, които растат над плъпналата тиня на биологичното. Цветята на духа: щастието, изкуството и красотата. Текстът ми беше забележително надменен. Все едно аз бях надмогнал телесните си страхове и болки и живеех в някакъв благороден свят на хелиеви атоми и тръпнещи елфи, поезия и хармонични звуци. След представянето на книгата Проект Смърт ме обхвана страх.

Казах си: Това приповдигнато дрънкане няма ли да ми донесе някое хубаво наказание свише? Все пак – суеверна какавида съм аз. Човек с пикочен мехур и панкреас, които винаги могат да го подведат. Страх ме обхвана. Страх, че като говоря така смело и гневно за смъртта, ще я предизвикам.

После обаче си казах: този, който не може да предизвика смъртта си, той живее ли въобще? Какво дете и жалко създание е човек, щом винаги над главата му стои наведена тая грозна и мустаката учителка – Смъртта!

Как да бъдем възрастни, щом в края на живота ни седи и чака такова неконтролируемо нещо, което може да направи смехотворни всички наши уж много сериозни занимания и планове? Примерно: Човекът е изобретател на парни машини, компютри и айпади. Контролира целия свят – поне в главата си. И един ден най-глупаво и неконтролируемо умира. Значи всичко преди смъртта е било детинска игра! Палячовщина и карнавал, за да не мислим за тая неконтролируема грозница накрая.

Аз ли живея живота или той живее мене?

Мисля вече десети ден върху тия въпроси. За това дали е редно въобще да говорим за смъртта. Мисля за евтаназията. За това дали е възможен човешки контрол върху смъртта. За това дали ще се промени отношението ни към смъртта, ако можем да я контролираме. Дали (което е много по-важно!) ще се промени отношението ни към живота, ако контролираме смъртта? Или поне ако можем да конролираме умирането. (Не цялата Огромна Смърт имам предвид.) И така нататък. Мисля за смъртта. И то не с плахост, а по-скоро с гняв.

И ето до какви сериозни и тежки мисли стигам накрая. Консуматорското общество определено отхвърля смъртта, то е силно несиметрично по отношение на смъртта. Има само живот из моловете, но смърт там няма.

Човек не може да приеме живота си за свой, ако не може да го унищожи. Или да го напусне – както щете – по свое желание. Консуматорът (наследник на праведния, подчинен християнин) е възпитан да мисли, че животът му не е негов. Защото не може да го унищожи. Няма какво да се заблуждаваме и лъготим – най-истинското доказателство, че притежаваме нещо, е възможността да го счупим. Ако не можеш да прекратиш живота си – значи той не е твой.

И така: човекът, който не смята живота си за свой, а за натрапен му от някого, дето на всичкото отгоре не му позволява да го напусне когато си иска, та този човек е... Чуйте ме сега: той е вечно недоволен!

За да има симетрия

Проклятието на Новия човек е именно това! Той не може да напусне живота си по свое желание. Той не може да контролира смъртта си. Той именно по тази причина не обича живота си, защото не е напълно негов. Животът му е чужда нива. Никой не обича да работи на чужда нива. Детето се чувства неволно набутано в живот, който не му харесва. Натикано насила в игра, която често е болезнена. Изиграно от родителите си и от всички възрастни. То мрънка и недоволства срещу мама, татко и всички останали.

Възрастният съвременен човек е същото такова дете. Той мрънка и недоволства, набутан насила в живот, който няма право да унищожи. Човек в чужда къща! Може да ползва мебелите, но не и да продаде къщата. Тъжно. Препоръчвам да се борим за узаконяване на евтаназията. А дотогава – да се направят гробища в моловете. За да има симетрия.

Автор: Калин Терзийски, Редактор: Александър Андреев