В анализа си Георги Папакочев се опитва да даде отговор на този въпрос.

Ако се върнем към наситената с драматизъм сага на българските медици с либийския режим преди 2007 година, вероятно ще си припомним, че повечето работещи в тази страна други български граждани открито се дистанцираха от случващото се със своите сънародници. Като правило те отказваха да вземат каквото и да е отношение към 8-годишната драма на медиците с оправданието, че по никакъв повод не желаят да имат разправии с либийските власти, което можело да им струва работата там.

Сам вкъщи?

След като тези дни повечето българи в Либия се завърнаха в родината си, подгонени от стрелбата и насилията, стана ясно, че въпреки всичко няколкостотин души са отказали да се евакуират, а повечето от пристигналите декларираха още на летището, че щом ситуацията поне малко се нормализира, тутакси ще отпътуват отново. Телевизиите дори показаха строител в голям обект в джамахирията, който обяви, че в Либия е рай и поясни, че хлябът там бил в пъти по-евтин отколкото в България, бензинът доскоро струвал 20 стотинки литъра, а четиричленно семейство можело да се храни с 4 лева на ден, при това сито.

Аргументи, вероятно подействали шокиращо както на напористите репортерки, така и на българската аудитория, която след началото на събитията в джамахирията бързо беше доведена от местните медии до познатото състояние на националистически гняв – състояние, добре усвоено през всичките години на драмата с медиците.

Защо зубрят „зелената книжка” на Кадафи?

И все пак как след всичко, което беше показано по телевизионния екран, след разтърсващите разкрития, че сатрапът Кадафи лично е наредил атентата над Локърби, както и заразяването на либийските деца със СПИН, след комюникетата за стотици, дори хиляди избити от режима либийци, как продължава да има българи, които не искат да чуят за връщане в родината и други, които откровено признават, че ще я напуснат отново в посока Либия тутакси, след като ситуацията им позволи? Какво кара лекари, медицински сестри, инженери, строителни работници, бизнесмени да потискат своя инстинкт за самосъхранение и твърдоглаво да се подлагат на риск?

Най-простият и кратък отговор на подобни въпроси - парите. Нефтените динари на диктатора Кадафи привличаха в джамахирията не само българи, но гурбетчии от Европа и цял свят, които сега панически бягат от насилията. Тези пари ще се обезценят, възстановяването на нефтения бизнес ще продължи месеци, да не кажем години, а хаосът в държавата едва ли скоро ще й позволи да изплати дълговете си към стотиците хиляди гастарбайтери.

Това е добре известно на българите, предпочели да останат там, но въпреки всичко те продължават да отхвърлят дори мисълта за връщане. Защо?

Родината-мащеха

По-сложният отговор би могъл да бъде друг. Той се крие в тъжната реалност, че България просто прокужда своите най-образовани, най-кадърни и квалифицирани граждани в чужбина не защото няма нужда от тях, а защото реално ги обрича на жалко съществуване и мизерия.

Пълното разочарование от влачещия се вече две десетилетия преход, от сбърканата държава, от хищническия грабеж и корупция, от терора на мафията и вилнеещата улична престъпност, от нефелната и лакома за власт и пари политическа класа, от липсата на икономическа перспектива и възможност хората да живеят нормално и спокойно да отглеждат децата си – всичко това принудждава все повече българи да напускат родните си места и да търсят възможности за достойно съществуване дори с цената на опасности и рискове.

И не само за това. С припечелените от гурбета средства те хранят не само своите семейства, деца и близки в България, но фактически подпомагат цялата държава, която де факто ги е прогонила навън. За миналата година българските емигранти са превели в родината си милиард и шестотин милиона долара, сума, значително надхвърляща чуждестранните инвестиции в европейската членка през този период!

Затова нека не се чудим на тези нагласи и да не ругаем упоритите „доларджии”, предпочели да останат да работят в Либия въпреки всичко. Бихме могли да се опитаме да ги разберем, но от това едва ли ще ни стане по-леко. Остава единствено да им пожелаем здраве и късмет. Вероятно ще са им много нужни през тези и следващите дни.