Сред множеството цветисти описания на гръцката криза особено се открои това на френския министър на икономиката Еманюел Макрон, който каза, че не би било редно след гръцкото "не" на референдума в неделя да се създава някакъв нов Версайски договор за еврозоната. С това той се обяви против прекалено суровото отношение към гръцкото ръководство. И събуди спомените за едно време, когато германци и французи бяха заклети врагове, а континентът беше потънал в кръв и хаос.

Едновремешните врагове междувременно са приятели. И - ето ти още един цветист израз - от години вече представляват т.нар. германско-френска ос, определяща посоката, в която върви Европа. В момента обаче можем само да гадаем каква е тази посока. Стане ли дума за Гърция, в изявленията на водещи френски политици като министъра на икономиката Макрон, финансовия министър Сапен и дори самия президент Оланд неизменно се дочува разбиране за позициите на гръцкото правителство. В Германия нещата изглеждат другояче. Нима в безкрайния покер с Атина Франция пледира за компромис на всяка цена?

Симпатии към Атина

Причини за подобни стремежи има достатъчно. Във Франция Ципрас среща одобрение не само в партиите от крайнолевия и крайнодесния политически спектър. В редиците на управляващата социалистическа партия също има силни симпатии към този политически авантюрист, който вместо да се съобразява безропотно с всевъзможни договори и правила, предпочита да се позове на народната воля. Тези нагласи не са чужди на един народ, който прие с минимално мнозинство Маастрихтския договор. След гръцкото "не" бившият френски министър на образованието Беноа Хамон написа в Туитър: "Французите биха гласували като гърците". И нищо чудно да е прав. Още повече, че днешният президент едно време също се опитваше да "лови" избиратели с подобни идеи. Преди три години Франсоа Оланд успя да влезе в Елисейския дворец включително защото цялата му предизборна кампания беше насочена срещу пропагандираната от Ангела Меркел политика на икономии. Веднъж влязъл във властта обаче, Оланд бързо се напасна - и промени тона.

Но независимо от целия копнеж по по-хлабави правила в Европа, тази криза едва ли ще пречупи германско-френската ос. За подобно нещо на Париж просто му липсва необходимата сила, защото самата Франция също е застрашена от кризата. В страната дори вече се дебатира около евентуален "Фрексит" - тоест, излизането на Франция от еврозоната.

Слаба Франция

Само преди няколко дни бе публикувана една доста стряскаща статистика, според която Франция едва е успяла да се задържи под символично важната граница от 100% задлъжнялост спрямо БВП. Бързо подобряване на ситуацията не се очаква. Тъкмо обратното: Франция, също като Гърция, се нуждае от спешни реформи и мерки за оздравяване на социалните системи. От тази позиция Франция не може да си позволи да се бори с Германия за надмощие.

Но френският президент Оланд би могъл да стори нещо друго: да се пребори за по-голямо политическо влияние в рамките на този лидерски дует, в който от месеци насам Берлин свири първа цигулка, независимо дали става дума за украинския конфликт или за гръцката криза. Впрочем, френският президент сигнализира готовността си да поеме подобна роля още във времето, когато германското търпение към Гърция не се беше окончателно изчерпало. Социалистът Оланд беше първият, който през януари тази година прие новоизбрания гръцки премиер Ципрас.

В същото време е съмнително дали Оланд ще получи шанс да посредничи в гръцката криза. А и е твърде вероятно френските усилия в тази посока да са предназначени само за публиката у дома.

Отсега е ясно, че накрая Берлин и Париж ще се обединят около обща позиция за Гърция, с което ще определят и европейския курс в тази криза. Оланд не може да си позволи траен конфликт с Меркел - за него това би било равнозначно на политическо самоубийство.

И още нещо: изчисленията показват, че Франция е "заложила" в Гърция между 40 и 60 милиарда евро. А това значително притъпява готовността на Оланд за компромиси по основното гръцко искане: опрощаване на дълговете. Французите може и да симпатизират на "гръцкия бунт", но Париж определено няма излишни пари. В това отношение ситуацията днес не се различава от тази по времето на Версайския договор.