Новата година започна като един вид уравнение с две /неприятни/ известни - Иран и Северна Корея. На чести интервали тези две страни шокират свикналия на дипломатичност, комуникативност и прозрачност свят на 21-то столетие със своята злонамереност. Това обаче не са страни от някоя далечна епоха, макар да ги отличава примитивна враждебност.

Упорит анти-модернизъм

Двете държави разполагат със застрашителен военен потенциал, който те редовно използват, за да сипят заплахи, възползвайки се от заслона на великите сили Русия и Китай. Остатъци от Студената война разрязват и днешното време, макар че силите на съвременното и копнежът за свобода докосват всички народи. Също и Иран изживя надигането на собствения си народ, на младите хора, но успя, поне на първо време, да смаже този протест, за разлика от други държави в региона.

Освен това Техеран долавя засилващия се натиск над своя съюзник Сирия и усеща как западната политика на санкции набира истински скорост. Северна Корея реализира смяната на властта с тоталитарно хладнокръвие. На "трона" бе издигнат внука на една династия, която превръща в пушечно месо собствения си народ, като паралелно с това го лишава от храна.

Преди десет години тогавашният американски президент Джордж Уокър Буш изкова термина "Ос на злото", с който насочи вниманието към Ирак, Иран и Северна Корея - като режими, чието предпочитано занимание е да заплашват Западния свят с терор и оръжия за масово унищожение.

В Европа не искаха да приемат този термин, намирисващ на религиозно морализаторстване в традицията на американската култура. Смятаха го за грешно и объркващо понятие, още повече, че Буш визирал и държави, намиращи се по онова време във връжда, като Иран и Ирак.

Диктатурите си остават диктатури!

Но, както смяташе тогава Буш, в "същината си" те са сродни по дух. Днес Иран, Сирия и Северна Корея спокойно се консултират по ракетни или атомни въпроси. Антипатията срещу Буш не отслабна след свалянето на Саддам Хюсеин. Дали развитието в Ирак ще се увенчае с успех зависи вече, след изтеглянето на американските войски, от самите иракчани.

В Ирак още много неща не вървят както трябва, но без Саддам Хюсеин страната е по-свободна. Разбира се, пътят към смяна на властта не бива непременно да преминава през военна намеса. Буш обаче имаше право да твърди, че диктатурите си остават диктатури - злонамерени и враждебни. И че не бива да бъдат толерирани. Срещу тях трябва да се противодейства с всички средства, особено що се отнася до Иран и Северна Корея.

АГ, ДПА, ДВ, АЗ, Б. Емануилов, Редактор: Б. Узунова