Едно чудовищното насилие, насочено срещу редакцията на сатирично списание в Париж, се разплиска из цяла Франция и разлюля фундаментите на свободното слово. На неговия фон всекидневната агресия у нас сякаш не изглежда чак толкова страшна, може да си помисли някой. Може да даде дори обяснение като следното, което прочетох в коментарите под новината за разстреляното до софийския зоопарк семейство предприемачи: “Какво толкова, очистили са някакъв измамник и жена му! Така му се пада, щом е ограбил стотици хора. Като няма работещо правораздаване, естествено се минава към саморазправа.”

Обръгваме ли на насилието, което всекидневно се разплисква от медиите и неуловимо се просмуква с тъмните си сенки в целостта на живота ни тук и сега? Бронираме ли съзнанието си срещу него, защото не ни засяга или търсим начини да се справим с причините, които непрекъснато го предизвикват в България: социални, ценностни, лични? Как реагираме на избухващата като опасен взрив агресия сред най-младите, сред децата в училище? Два случая в последните дни, един шумен, защото обиколи за ден екрани и страници, и един тих, ми дават основание да се тревожа дълбоко: в Пловдив футболни фенове пребиват жестоко десетокласник поради ирационалното съперничество на двата местни отбора. Тридесетина младежи нападат едного, ритат го, млатят го, избиват му зъби и му трошат главата, обладани от (не)обяснимо освирепяване. А ако съм майка на това момче? Или баща? Но нима и насилниците нямат родители?

“Много често родителите пренебрегват децата си, не им обръщат внимание, не общуват с тях точно в трудния преход от детството към зрелостта, когато настъпват внезапни бурни промени, които влияят върху отключването на агресията и нейните прояви”, казва училищният психолог Калина Стоичкова. “А семейството е най-важно в този момент, то трябва да дава подкрепа. Взаимоотношенията и моделите на поведение между родителите, между всички членове на семейството оказват влияние върху действията и постъпките на децата и юношите.”

Примери на агресия колкото щеш

“Някои родители съзнателно дори ги възпитават в агресия като поощряват отмъщението или демонстрират сами агресивно поведение”, твърди Калина Стоичкова, като не пренебрегва и влиянието на медиите, музиката, книгите и приятелското обкръжение, защото начинът на поведение, предпочитанията и ценностите се “оформят чрез подражанието” в тази несигурна възраст. Питам се доколко е поделена отговорността ни на родители с училищния свят и след родителска среща, на която майката на заплашено от съученик момиче ми разказва страховете си.

Това е вторият, “тихият случай”: знам историята и също имам основания да съм вътрешно настръхнала от притеснения. Въпросният “агресор” в класа няма други интереси, освен да трупа мускулна маса във фитнеса и да се “самоизгражда” като заплаха - често се случва да се гневи, да избухва яростно и крещи заканително срещу толерантните гледни точки за бежанците, срещу културата и нейните “безсмислени” институции, срещу различните гледни точки по време на водените в час дискусии.

Уви, не е тайна, че въпреки предприеманите мерки – охранители, камери, строг пропускателен режим – училището се превръща във все по-несигурно “обиталище” за децата ни, в място на “отрицателни емоции”. Калина Стоичкова очертава част от същностните причини: “Училището вече не се възприема като важна и значима институция в общество ни, децата, особено по-големите, осъзнато или неосъзнато “възпроизвеждат” това обществено и медийно пренебрежение към училището. Размива се и авторитетната, високо ценена фигура на учителя.”

Няма незамесени

“Повечето родители се отнасят към училището само като към място, където да оставят детето си през деня”, продължава училищният психолог. “Пораждащата се непоносимост към учебния процес и натрупването на формално отношение от страна на възрастните създава и конфликтните ситуации, провокира скрития и явен тормоз между съучениците, нагнетява агресията.”

Като отправни точки в предстоящата реформа в средното образование проф. Танев посочва две същностни цели: възвръщане авторитета на учителя и изграждане на мислещи ученици. Ако отнякъде се появят и мислещи родители, които да възпитат децата си в човеколюбие и толерантност към различността, ако и обществото ни посочва с конкретни примери образованието като ценност, то можем да се надяваме, че ще се появят и по-високи смисли за децата ни, и по-малко агресия сред тях.