Коментар от Георги Лозанов:

София е под политическата хипноза на два предизвестени избора: за главен прокурор и за кмет на столицата. Отдавна се знае, че ако не стане чудо, главен прокурор на републиката ще е Иван Гешев, а на балотаж в столицата ще се явят Йорданка Фандъкова и Мая Манолова. Всяка предизвестеност обаче деморализира обществото, защото фактически обезсмисля правото му на избор. А това право е синоним на свобода.

Изнервеност и криви огледала

Още при самото ѝ обявяване единствената кандидатура за главен прокурор създаде усещане не за професионален подбор вътре в съдебната система, а за силово налагане отвън. И доведе до демократична изнервеност, която прерасна в протести.

Местните избори пък са най-изнервящи за онези, които искат промяна (според национално проучване на „Алфа Рисърч”, делът им е значителен). Но каква е перспективата пред тях в София, след като алтернатива на статуквото е не друг, а Мая Манолова, за която ляво-десният и политико-икономическият паритет е „ракета-носител”. И която неведнъж е олицетворявала неприятните му страни.

Предизвестеността на изборите неминуемо деформира, а на моменти и оскандалява медийното им отразяване. Кривото му огледало трябва да покаже, че кандидатурата за главен прокурор - нищо, че е единствена - си остава резултат от демократична селекция. И нищо, че Мая Манолова е част от статуквото - тя въпреки това е борец срещу него. За целта критичните гласове трябва да бъдат заглушени (такова „показно” бе извършено напоследък със Силвия Великова в БНР), а на тяхно място да дойдат такива, които не задават трудни въпроси или поне безкритично приемат лесните отговори. Или както написа Миролюба Бенатова в текста си, в който разказа защо е станала шофьор на такси: „Никъде не ми предлагат да задавам въпроси. Този жанр в репортерството върви към закриване”.

Няколко въпроса за случващото се в България

Затова тук задаваме няколко въпроса, които попадат в следните две групи: или са все още незададени, или са останали без убедителен отговор.

Кои са четиримата, за които генералният директор на БНР признава пред Великова, че са го натискали да я свали от ефир? И защо в този случай въпросът „Кой?”, адресиран към директора, не звучи както преди години - отново и отново, докато сам се превърне в отговор?

Защо СЕМ не прекратява предсрочно мандата на въпросния генерален директор на основание чл. 67, ал. 1, т. 2 от Закона за радиото и телевизията: „ако се установи, че извършва или допуска извършването от други лица на груби или системни нарушения на разпоредбите относно принципите за осъществяване на дейността на радио- и телевизионните оператори”. А първите два принципа са „гарантиране на правото на свободно изразяване на мнение” и „гарантиране на правото на информация”. Какво по-грубо нарушение от това да свалиш под натиск журналист от ефир и да спреш за близо пет часа излъчването на основната програма на ръководеното от теб обществено радио?

Въпросите към Манолова

Въпросите към Мая Манолова, които слабо се чуват в традиционните медии, не са свързани нито с бъдещите ѝ занимания, ако евентуално стане кмет на столицата, нито пък с прекратената ѝ по този повод кариера на омбудсман, за която и без това се виждаше, че е просто трамплин към реална власт.

За да бъде построен медийният ѝ образ на журналистически, а не на пиарски принцип, тя дължи на обществото отговори не за майките на деца с увреждания или за презастрояването, а за Пеевски, Орешарски, братя Галеви, Бареков, Ковачки и др., с които са се пресичали публичните и не дотам публичните ѝ маршрути. Общи фрази от типа „Не се гордея с поведението си” или „Това е една от грешките в моята биография” не просто не стигат - те са деликатна форма да се отклонят въпросите. Манолова е майстор в такива реторически виражи. Още се помни изказването ѝ: „Ако това ще ви успокои, приемете, че аз съм предложила Делян Пеевски - и се успокойте”. Трябваше да изглежда, че е готова едва ли не на саможертва заради журналистите. А всъщност им съобщаваше между редовете, че няма да им съдейства да научат истината - иска просто да престанат да я търсят.

Защо пак Фандъкова?

Трудният въпрос, който тегне върху кандидатурата на Фандъкова, е защо ГЕРБ решава за трети път да постави точно нея в тази роля - и то след вълната от недоволство, предизвикана от ремонтите в центъра на София. За да чуеш, че продължава да има столичани, които искат, справедливо или не, да накажат някого за цвета на плочките пред „Свети Седмочисленици” или за „перките” по „Граф Игнатиев”, е достатъчно да минеш оттам.

Може, разбира се, издигането на кандидатурата ѝ да е жест към самата нея - заради устоялата ѝ на атаките персонална репутация. Или защото е лоялна към партията, а партията се отплаща със същото, въпреки рисковете за вота. Но може да е (както при президентските избори) опит на ГЕРБ да се разтовари от власт, за да запази властта си. Още повече, че един от смътните моменти в кампанията на Манолова са отношенията ѝ с Борисов - при избора ѝ за омбудсман той показа, че дежурните ѝ нападки изобщо не му пречат да я подкрепи. А и с днешна дата тя внимава да не се обвързва с БСП - независимо, че преди време искаше да я оглави.

Кой да ти каже…

Накрая един въпрос за датите: защо новият главен прокурор, който влиза в длъжност чак от началото на следващата година, финално трябва да бъде избран дни преди местния вот? Не е ли ясно, че когато изборът на единствения кандидат стане факт, несъгласните с него няма на кого друг да си го изкарат, освен на управляващите? И първата възможност за това ще е именно местният вот - и преди всичко този в София. Така електоралният потенциал на градската десница с нейните симпатизанти, за който е една от главните битки между Фандъкова и Манолова, задочно ще бъде подарен от прокурора на втората. Значи ли това, че силите, които стоят зад Гешев, латентно подкрепят Манолова и се противопоставят на Борисов?

Кой да ти каже. Особено ако никой не пита.