“Ако искаш да чуеш крайната десница, пусни си сутрешния блок на Нова телевизия или в краен случай този на БиТиВи”. Такъв съвет получи преди време един чуждестранен журналист от своя български преводач. Репортерът беше искал да добие представа как изглежда “българският аналог на Льо Пен” - и получи прагматичен отговор. По-късно стана ясно как е отекнала тази информация в неговите чуждоземски възприятия: “Нова Телевизия и БиТиВи са телевизии на крайната десница” - беше отбелязал журналистът. Но му се наложи да поправи записките си, след като разбра, че е направил грешен извод.

"Ако съм злонамерен…"

Но колко ли грешен е бил? Въпросът определено заслужава внимание сега, когато тъкмо крайната десница в лицето на Валери Симеонов сътвори скандала в Нова телевизия: поставен пред няколко журналистически въпроса, Симеонов подскачаше на стола си, заплашваше, че ще напусне студиото, ако продължават да му задават въпроси по “глупави” и “изчерпани” теми, обвиняваше журналиста, че искал да разклати държавата, като прави “глупави кампании за глупави хора и нискоинтелигентни избиратели”, а накрая направо му съобщи, че ако бил злонамерен, лесно можел да го съсипе с измислен скандал. Пуфтеше от възмущение и демонстрираше елементарната реч на човек, който изцяло си е забравил мястото. Толкова забравил, че заплаши с ултиматум медиите и поиска да му се извинят за кампанията, която водели срещу него.

След това представление Валери Симеонов няма място в изпълнителната власт. Само че този извод изглежда леко анахроничен. Защото Валери Симеонов не би трябвало да има място в изпълнителната власт от далеч по-рано. Още от момента, в който формацията му поиска да прави цигански гета, из които да развежда туристите като на сафари. Или от момента, в който риташе на границата една възрастна жена, тръгнала да упражни правото си на глас. В същото това време обаче Валери Симеонов и неговите съмишленици необезпокоявано развиваха тезите си из телевизионните студия - често пъти без да срещнат критични въпроси и без да съжителстват с друга гледна точка. Но най-вече това: крайната десница беше систематично канена да коментира събития в качеството ѝ на експерт по темата за малцинствата, а не просто като изразител на една от многото позиции.

Как се стигна дотук

Когато третото правителство на Борисов реши да предостави ресора “малцинства” тъкмо на човек, усърдно работещ срещу малцинствата, това може и да е било чисто политически избор. Но е факт, че този избор попадна на добре обработена почва. Представата за националистите като за адекватни събеседници по проблемите на различните етноси и религии е утвърдена именно в тези студиа, и то включително от потърпевшите днес журналисти. И не е никак красиво този въпрос да се обсъжда с недомлъвки, неразбираеми за широката аудитория, но отлично разбираеми за всеки, който някога е помирисвал микрофон.

Журналистиката не работи за собствения си тесен кръг - тя има далеч по-обхватни задачи. И една от тях е тази: да обясниш колко близо до отказа от демокрация се намират хора, които са готови да отнемат нечии права. Всичко друго е не журналистика, а резоньорство. На последните избори националистите искаха да отнемат правото на българите в чужбина да гласуват. Защо днес да не окачат на стрелбището и свободата на изразяване? И да коментират безкритично и този сюжет, без алтернативно мнение и дори в качеството на експерти тъкмо по свободата на изразяване? Ако тази идея не ни изглежда особено примамлива, може би си струва да си зададем въпроса защо досега е била.