Досега подобни истории течаха кошмарно, абсурдно. Първо излизаха политици и започваха зловещи намеци, че някой страшен е разкрит. Твърдяха смътно, че това е първият „от списъка”. После следваше унизителен (и напълно излишен арест) и обиск с маскирани барети и пр. Сетне заваляваха хиляди обвинения, кое от кое по-ужасно. Обикновено не се стигаше до съд, а историята тихомълком се приключваше с две основни последици: а) потърпевшият получаваше диабет (и по-лошо), б) името му биваше завинаги опозорено. Той ставаше ходещ компромат.

Всъщност такава и беше целта на досегашните „правосъдни” акции: завинаги да лепнат петно, да нанесат морален удар на политик или поддръжник на някаква политическа тенденция.

А компроматът е много силна лепенка

За да си представите колко силна, сетете се за най-стария компромат в Европа: Мария-Антоанета, гилотинираната сестра на австрийския император и кралица на Франция, никога в живота си не е произнасяла думите „Като няма хляб, да ядат пасти”. Това е чист компромат, приписан й от парижко вестниче в края на 18 век. От тогава и досега всеки образован човек знае за нея почти единствено това „нейно” изречение.

В последната история наблюдаваме обратното: Първо, съдебните власти предявяват не подозрения и смътни слухове, а обвинения. Не унижават човека с показни акции. Целят, каквото им е работата: да го уличат и да бъде наказан. Второ, самият обвинен се държи нормално и с достойнство. Не пищи, че е политически репресиран, а спокойно казва, че ще се защити, че е невинен. Че ако не е - ще плати глоба или евентуално даже ще влезе в затвора.

Но най-важното: тази нормалност на едно драматично взаимодействие не ни изтласква в областта на гаданията, на „струва ми се”, на „почти съм сигурен”. Ние, публиката, няма нужда да се чудим, дали „крадци показно арестуват крадец, а може би невинен”. Ние просто трябва да изчакаме фактите.

Свещените факти:

във версията, в която ще ги изложи прокуратурата и във версията, в която ще ги изтълкува защитата.

Тоест, господин Ковачки ще бъде уличен или не, не защото е богат, не защото е създател на партия, не защото пречи или помага на Х или У. А защото е извършил или не е извършил еди какво си.

Какво пък, за тази година това е втори симптом за настъпваща нормалност в българския обществен живот (първият беше, когато депутатите изпратиха доброволно оттеглилия се от политиката г-н Филип Димитров с ръкопляскания и ставане на крака).

Сега ни чака тежка икономическа пролет. Да се надяваме ли, че правителството и опозицията ще се държат нормално на политическата сцена? Че правителството няма да ни залива със сълзливи истории как световната икономическа криза е виновна за всички негови реални грешки? И че опозицията няма да ни обяснява като на дебили, че г-н Станишев ни е докарал това на главата?

Нещо се съмнявам да сме чак дотам нормални станали. Но кой знае: ум царува, ум робува ...

Тази публикация е съвместна с вестник „Труд”.

За отзиви и коментари: a.raichev@gallup-bbss.com