Докато в България все по-малко хора вярват в антикорупционните заклинания, в Румъния преследващите корупцията прокурори са нещо като суперзвезди за хората и страшилища за корумпираните. "Този страх направо ни парализира", призна неотдавна при арестуването си високопоставен член на управляващата партия.

Две страни - два модела

В България няма поводи за такива притеснения, защото няма нито един осъден по върховете на властта. В Румъния, по станалото банално от цитиране заключение на вестник „Адевърул”, „министрите, осъдени за корупция, са достатъчно на брой, за да си направят правителство в затвора”. При това - „правителство на националното единство”, защото "министрите" са от различни политически сили.

В България срещу корупцията се борят над 40 различни институции. Румъния изгради две, но работещи институции: Националната дирекция за борба срещу корупцията - независима прокуратура, която разследва престъпления по високите етажи на властта, и Държавната агенция "Интегритет", която следи за разминавания между доходите и стандарта на живот на държавните служители.

Сега в България се готви поредната антикорупционна стратегия и, както изглежда, основният спор се върти около въпроса дали да се създаде независима антикорупционна прокуратура по "румънски".

Двамата експерти, към които се обърна Дойче Веле, са единодушни в отрицателните си оценки за „българския” модел, но се разминават в мнението си за това как той да бъде променен и, съответно, по въпроса дали може и трябва в България да бъде пренесен румънският модел.

Реформа на прокуратурата и полицията, а не създаване на техен ерзац

Директорът на правната програма на „Отворено общество” Иванка Иванова дава отрицателен отговор, но според нея самият въпрос е погрешно зададен. „Две държави, които се намират в дъното на всякакви международни класации за ефективност на държавното управление и върховенство на правото, да се учат една от друга е абсурдно”, казва тя. И добавя, че ако трябва да се учим от някого, то е по-скоро от държавите, които стоят начело на тези класации - скандинавските например. Основната причина за отрицателния ѝ отговор обаче е нейното схващане, че „няма нужда нито от специализирана държавна антикорупционна политика, нито от специализирани антикорупционни институции”.

По думите ѝ, досега създадените в България антикорупционни звена се развиват по два сценария: превръщат се или в синекура, или в инструмент за разчистване на политически сметки. Сценарият със синекурата може да бъде илюстриран от БОРКОР - орган, който харчи милиони без никакъв видим ефект. Сценарият с политическия инструмент се илюстрира от Комисията за конфликт на интереси към НС и „изгубеното тефтерче“ на нейния бивш председател, в което бяха записани политически поръчки за изпълнение. Каквато и нова антикорупционна структура да се създаде, тя неминуемо ще влезе в един от тези два сценария. Освен това тя ще оперира в среда на много високо обществено недоверие. Създаването на нови институции не увеличава доверието в органите на държавна власт, напротив, твърди Иванова.

Според нея българският проблем е институционален, но свързан с основните институции: Народното събрание не контролира правителството, съдебната власт не контролира и не възпира политическата. За да се реши този проблем, трябва реформа на основните институции - прокуратура, полиция, а не създаването на техен ерзац. Освен това, ако допуснем, че изобщо е успешен (а според Иванова все още е рано да се отговори на този въпрос), румънският опит е непригоден за нас заради напълно различната конституционна рамка. В Румъния прокуратурата се намира във властта на министъра на правосъдието, тоест - правителството може с лекота да създава звена в прокуратурата. В България не може. За прокурорите в Румъния има отделна камара на Висшия съдебен съвет и те не се месят при назначенията на съдиите. И последно, в Румъния само съдиите са несменяеми. Ние все още не сме създали структурни гаранции за независимостта на съда. Това ще стане, ако ВСС бъде наистина разделен на две камари - и промените в законодателството в тази посока трябва да бъдат топ приоритет на правителството, смята Иванка Иванова.

Румънският опит е приложим, най-важна е независимостта

Различията в конституционната рамка са една от причините, поради които Рада Смедовска-Тонева от фондация РискМонитор е против директния и механичен трансфер на румънския модел в България. Експертката смята обаче, че той има много страни и характеристики, които могат и трябва да бъдат заимствани и приложени.

Най-важна сред тях е организационната структура и по-специално нейната независимост и автономия. Доколкото разбирам, посочва правният експерт, противниците на тази независимост у нас сега казват, че не можем да създадем независима структура извън прокуратурата, защото конституцията не ни го позволява. Това е така, но и в Румъния тя не е извън прокуратурата, а е прикрепена към нея, като в същото време запазва голяма автономия.

Тази автономия се изразява по няколко начина. Например при подбора и назначението на ръководителя и на работещите в тази служба. Първият ѝ директор в Румъния, назначен от тогавашната министърка на правосъдието Моника Маковей, е бил избран с помощта на психолог. Защото за такава позиция е нужен решителен, смел и откъснат от абсолютно всякакви зависимости човек. През подобни стрес-тестове минават и всички следващи назначения, като по правило това са млади хора, които не са били до този момент на държавни позиции и не са по никакъв начин свързани с икономически интереси. Автономията се изразява и в това, че директорът, който е със статут на заместник-главен прокурор, сам подбира и назначава хората си.

Всичко това ще е много важно и за България. Защото ако ръководителят на подобна структура ще бъде избиран от ВСС, с цялата му досегашна спорна практика при тези назначения, аз съм по-скоро скептична, че начело ще застане човек, от когото може да се очаква някаква промяна, казва Смедовска-Тонева.

За да стане възможна промяната

Според експертката, следващият поучителен за България момент е компетентността на една такава служба. В Румъния са възприели много тясна материална компетентност, като антикорупционната дирекция се занимава с корупционни престъпления от определено ниво нагоре. Смисълът на такава специализирана институция е да хване 10 дела на година, но те наистина да са най-големите, посочва Смедовска-Тонева.

Фундаментален елемент за ефективното функциониране на институцията е експертният състав. В Румъния, например, заедно с прокурорите в нея работят определен брой полицаи, които са командировани. Така те скъсват всякаква йерархическа зависимост с полицията и стават директно подчинени на ръководителя на антикорупционната дирекция. В нея има много ясно разграничение на функциите - отделни екипи извършват разследванията, други гледат делата в съдебната им фаза. Като всички разполагат с много сериозна експертна подкрепа - финансова, икономическа, компютърна, данъчна.

Важни са и правомощията и по-специално специалните методи за разследване, които ще бъдат предоставени на една такава структура, защото корупционните престъпления са много трудни за разследване и доказване, посочва Смедовска-Тонева.

Накрая тя се връща към най-важното според нея - независимостта на евентуална българска антикорупционна институция по румънски образец. Срещу нея в момента има съпротива, защото се тълкува като отнемане на власт от ръцете на прокуратурата. Докато в България има разсъждения от този тип, промяната е невъзможна. Каквато и институция да направим, заключава Смедовска-Тонева.