Красивата руса дама Н. пооправи бричовете на панталона, огледа безукорно лъснатите до блясък ботуши и се запъти към обора. Там вече я чакаше оседлана прекрасната породиста кобила Концесия – силна и необуздана, тя беше гордостта на стар конски род, грижливо гледан и облагородяван в двора на царството. С нея щеше да препусне до новозаселените благородници в графството на Пиринските хълмове. Е-е-х, Пирин - тези спиращи дъха масиви бяха една от гордостите на Еколандия - неголямо царство с високи сини планини, реки и златни долини, полета, сякаш от коприна…

Добре, че са Рицарите на Герб-а

Милейди Н. знаеше, че част от предците й не се бяха отнасяли с подобаващо внимание нито към кобилата, нито към стопанисването на именията. Особено онази Мадам Долорес – помисли си тя с яд – пък и останалите след нея не умееха да се възползват докрай от всички тези богатства. Добре, че Рицарите на Герб-а поеха контрола над царството, за да въведат най-после ред в него и да научат на подчинение разпасаните му поданици, разбирай - да се държат изкъсо на каишката. Както кучетата. Но какво да се прави с този лош "генетичен матриял", както обичаше да казва най-първият рицар на Герб-а!

Милейди Н. бързаше в мислите си да стигне до Пиринските възвишения и заради красивия и силен земевладелец Юлен. Той я привличаше неудържимо, въображението й рисуваше пленителна обиколка из многобройните му владения (тя сама му беше подарила едни 65 хектара), където през деня щяха да се спускат със ски, а вечер да се наслаждават на меката топлина, струяща от камината... Беше й обещал и разходка до Витошките морени, където често правеше ловни угощения с приятели.

"Тук съм, господарке, тук съм..."

Определено мъж на място беше този Юлен, не спираше да въздиша русата красавица. Макар, че не й липсваха ухажори. Ето наскоро беше на вечеря с един американец – някой си Шеврон, чийто баща се бореше с някакъв шистов газ из Добруджа. Какво толкова, една истинска дама никога не бива да остава само с един ухажор! Тя притвори очи и си спомни едни други спиращи дъха мигове от миналото, когато други стройни левенти я носеха на ръце из Странджа и "Камчийски пясъци"…

Когато най-накрая стигна до обора, тя се озърна и потърси вярната си дългогодишна прислужница: "Темида! Къде се бавиш?" – лека нервност се долавяше в благородническия й глас. "Тук съм" – отвърна старата попрегърбена женица, започнала да ослепява от дългите години на безрезервна служба към височайшите родове. После се приближи, приклекна и подложи коляно, за да се качи господарката на сияйната Концесия. А тя изцвили в радостно очакване…