Коментар на Георги Папакочев:

Заплахите със собствената оставка започнаха да преминават като червена нишка през управлението на Бойко Борисов. Мине не мине време и премиерът шумно размахва плашилото на предсрочния вот, особено когато е ядосан и притеснен. Още преди съставянето на кабинета през юли 2009-та, раздразнен от властовите мераци на Синята коалиция, той заговори за предсрочни избори. В края на същата година, при рекордната 80-процентова обществена подкрепа, министър-председателят отново респектира опозицията с готовност за бързи избори, които тогава със сигурност щяха да му осигурят пълно парламентарно мнозинство.

През пролетта на 2010-та Борисов скръцна със зъби на президента и го предизвика с думите: „Казал съм - веднага избори, излизай, Първанов на всички избори. Аз нямам грам вина в това, което съм наследил”, а по повод подготвяните стачки от непослушните и тогава синдикати разклати пръст с думите: „Добре дошли са! Аз ще протестирам на отсрещния тротоар!”.

През тази пролет, притеснен от повратливата позиция на Атака и на сините в подкрепата им за ГЕРБ, Борисов отново не изключи възможността от есенен изборен вариант „3 в 1”, а тези дни пък обяви, че не иска да е премиер на „държава, където народът се бунтува както в Гърция и Италия” и отново заплаши: „Даваме оставка, влизаме в политическа криза!”.

Защо, защо, защо?

На фона на кризисната българска и европейска зима предупреждението можеше да прозвучи наистина страховито, ако не беше закъсняло. Цяла седмица вече страната практически е без железопътен транспорт и стачкуващите железничари питат кабинета защо масовите съкращения и отдавна ясният фактически фалит на БДЖ не бяха обявени преди изборите, а вместо това с тях бяха сключвани кухи споразумения и бяха раздавани неосъществими обещания в стил „щедро на едро”.

На протест по пътищата излязоха 3000 трактора, а селскостопанските производители в тях потърсиха отговор на въпроса защо в новия бюджет липсват обещаните им с нарочно предизборно споразумение 115 милиона евро за земеделие. Днес на митинги профсъюзите за пореден път ще се поинтересуват защо правителството драстично нарушава трудовите и синдикални права в страната и как без тяхно съгласие се стигна до шоковото повишаване на пенсионната възраст. В протеста ще се включат полицаите, също засегнати от внезапната пенсионна реформа, учени, медицински работници, учители, университетски преподаватели, сред които социалното напрежение също ври и клокочи.

Лимонада с изненади

Дори за управляващите бедата рядко идва сама. Миналата седмица Конституционният съд унизително издърпа ушите на външния министър Младенов и новоизбрания президент Плевнелиев, които по хлапашки некомпетентно, а всъщност съвсем предизборно, се опитаха да оспорят тайната власт на вездесъщата комунистическа ДС и нейните опитни червени охранители.

Сега, след решението на висшите магистрати, не им остава нищо друго, освен да преглътнат ироничния съвет на досегашния президент с агентурен псевдоним „Гоце” и да сменят досегашните си мотиви за отзоваване от чужбина на агентите-дипломати.

Това обаче не е всичко. Конституционният съд може да докара до пълно фиаско управлението на ГЕРБ, ако уважи искането на 71 опозиционни депутати да оспорят законността на президентския вот заради допуснати тежки нарушения в изборния процес. Което би повлякло след себе си неизбежни предсрочни избори насред кризата.

Радост в мъка, мъка в радостта

На всичко отгоре изборът на Сергей Станишев за лидер на Партията на европейските социалисти в ЕП разцъфтя като истинска „алена черешка” върху тортата на ГЕРБ. От любима боксова круша за сегашното управление,  бившият премиер на тристранната коалиция и лидер на БСП внезапно се извиси като фигура, която в нарочния си поздравителен адрес самият г-н Борисов ангажиращо нарече „представител на България, който ще защитава националните интереси в европейската политика на най-високо равнище”. Да не говорим за декларирания тези дни окончателен разрив на партиите от т. нар. ”Синя коалиция” с братската им ГЕРБ в иначе голямото семейство на Европейската народна партия...

Не всичко обаче изглежда толкова песимистично през тези дни. В навечерието на предстоящите празници се очаква и едно уникално българско събитие, възбудило особен трепет сред цялото народонаселение и най-вече сред властта. Ако българският премиер успее да завоюва високото отличие „Футболист на годината” /което изглежда почти сигурно!/, освен заслужена спортна слава то би му донесло и решение на много социални, управленски и политически проблеми. Защото да изпревариш един Бербатов /Манчестер юнайтед/ или Стилян Петров /Астън вила/ означава много, ако не всичко за българина днес - безработен и беден, но щастлив пред телевизора с домашна ракийка от село и салатка от кисело зеле. Ако все още ги има, разбира се.

Автор: Георги Папакочев, Редактор: Александър Андреев