Президентът Румен Радев завърши втората година от своя мандат в момент, в който България влиза в поредната предизборна кампания. Радев бе избран с подкрепата на БСП и в политически план те са очевиден тандем. В този смисъл неговото представяне оказва влияние и върху електоралните шансове на левицата. От тази гледна точка оценката на свършеното от президента хвърля светлина и върху общото разположение на политическите сили в страната. Накратко: помага или пречи на БСП Радев в желанието ѝ да измести ГЕРБ като първа политическа сила?

Радев и рейтингът

През последните две години президентът се наложи като българския политик с най-висок рейтинг. Въпреки отчетения спад в края на миналата година, неговият рейтинг си остава значително по-висок от този на премиера. Което не е необичайно - президентската институция е сравнително отдалечена от всекидневната политика, а това автоматично “извисява” одобрението за нейния титуляр. Това може да се промени само при наличието на злонамерена черна кампания от таблоидната преса, с каквато се сблъска президентът Плевнелиев заради подкрепата си за протестите от 2013 година. Радев не е бил обект на такава кампания, макар че проправителствените жълто-кафяви медии от време на време пускат единични изстрели срещу него.

Същевременно високият президентски рейтинг не се прелива към БСП. От доста време левицата “буксува” на няколко процента след ГЕРБ, въпреки очевидното управленско износване и поредицата от скандали, които произведе коалицията на Борисов с т.нар. “Патриоти”.

С други думи: рейтингите показват, че в обществото се е натрупало желание за промяна, което обаче не се трансформира в копнеж по левицата.

Надпартийност?

По конституция президентската институция трябва да бъде отдалечена от тесните партийни съображения. Това е едно от изискванията на основния ни закон, което никога не се е спазвало, а и няма как да се спазва. Президентите винаги са действали в полза на един или друг политически лагер, а Първанов дори опита да направи собствена партия. Но тъй като са институционално самостойни играчи, по правило между президентите и политическите партии, които са ги издигнали, се натрупват и напрежения. В случая с Желев те дори доведоха до сериозен разрив.

Радев засега е по-скоро в двугодишен меден месец с БСП. Вярно, искри прехвърчат, а президентът дори изрази известно разочарование от невестата си, отказвайки да подкрепи искането на левицата за предсрочни избори. Тази малка изневяра обаче е в рамките на приличието. Нищо, че заради нея някои веднага заподозряха Радев в намерения за сформиране на президентска партия и трайно разтрогване на брачния съюз. Но това са махленски приказки или най-много интимни фантазми на президента, които не са изкристализирали в конкретна програма за действие.

Радев, опозиционерът

През тези две години, откакто е на президентския пост, Радев се превърна в основен опонент на ГЕРБ и в рупор на опозицията. 12-те наложени вета върху законодателството бяха част от тази опозиционност. Впрочем, повечето от тях имаха сериозни основания, както в случая с ветото върху опита на парламента да опрости задължения на Домусчиев.

По-важната страна на конфронтацията с управляващите е медийната. Спарингът между Радев и Борисов, който често е заместван на ринга от Цветанов, стана обичайна публична атракция. И тъй като е удобен и за двете страни, този спаринг получава огромно медийно внимание. Радев трупа рейтинг, а ГЕРБ поставят Корнелия Нинова във второстепенна позиция. Карайки се основно с Радев, те хитро отнемат вятър от платната на БСП-ръководството, което се оказва в положение да подвиква отстрани, да носи вода и да вее с хавлия на президента между два рунда.

Радев и борбата срещу корупцията

Радев дойде на власт отчасти със заявката за по-сериозна борба срещу корупцията. В началото на мандата си той реторично поддържаше тази линия. Дори се стигна до въпрос за Делян Пеевски, отправен към Бойко Борисов. Така и не се разбра обаче какво е точно съдържанието на този въпрос. А може би Радев просто набираше смелост да произнесе дадено име. Произнесе го, но за повече нямаше сили.

Радев и промяната

Радев убедително говореше, че България има нужда не от обикновено опресняване на персоните, а от по-цялостна промяна на модела. След две години може да се каже, че президентът не носи потенциал за такава промяна. Заедно с него социалистите може и да успеят да изместят ГЕРБ и да се доберат до заветната коалиция с ДПС. Но в крайна сметка това ще е повторение на схемата “Орешарски”. А този филм вече сме го гледали.

Радев не е отворил и дума за аферата “КТБ”, нито пък е критикувал опасното срастване между бизнес, медии и политика. Инструментализацията на прокуратурата за политически цели също не е била обект на критика от страна на президента, макар че с ексцесите около Йончева това може и да се промени. Тоест, Радев не е забелязал, че България прилича на пленена държава. Дори изглежда съгласен с основните елементи от сегашния модел на управление и просто се надява да смени титуляра.

Радев и патриотизацията

Радев би трябвало да играе ролята на крепител на основните партии. И на преграда срещу национал-популизма. Същевременно обаче той бе избран отчасти на вълната на всеобщото “патриотизиране”: генерал, който непрестанно говори за националния интерес, е същностен елемент от политическото въображение на национал-популизма.

По тази линия Радев остава амбивалентен. В Европа той говори по европейски и гласува резолюции срещу Русия, но в новогодишното си обръщение към нацията дори не спомена ЕС (да не говорим за НАТО). Поради което може да се предположи, че като цяло Радев по-скоро подпомага възхода на национал-популизма в България.

Има обаче и друго: тъй като със своите ксенофобия, хомофобия и антиевропейски позиции БСП залитна още повече към кафявото, от тази гледна точка Радев може и да мине за балансьор между политическия център и крайните залитания на левицата. Именно неговото позициониране позволява на БСП да не изглежда съвсем като „Атака": президентът все пак внася малка доза умереност във времена на масово подлудяване.

Русия и самолетите

Радев продължава да се позиционира като проруски полюс в политиката и тук особени различия с БСП няма. Но след конфузните визити на руския патриарх в България и на Радев и Борисов при Путин, президентът все пак споменава Русия с по-малко плам в очите. От тези визити стана ясно, че руските интереси в България са основно два: транзит на газ и ядрена централа, както и да се демонстрират слабостите на ЕС именно чрез България. В руското медийно пространство страната редовно се представя като недоразвит, несуверенен придатък на ЕС. Тоест, България се използва за повдигане на руското самочувствие. Самият Радев - за негова неприятна изненада - също бе вплетен в подобни медийни схеми, което показва, че за руската страна родните детайли не са от значение.

Въпреки това обаче Радев не е променил съществено позициите си по ключовите въпроси - енергетика, санкции и, разбира се, самолетите: само и само да не са американски.

Да обобщим

Като цяло Радев се старае да подпомага левицата и по основните ѝ приоритети действа в съзвучие с нея. Проблемът е, че част от тези приоритети са сбъркани. “Патриотизацията” на лявото например го измества от центъра в политическата периферия и не му дава възможност да расте. Докато Радев се старае да остане повече в центъра, партията му носител все повече се радикализира. А с амбивалентните си действия президентът в крайна сметка не спира, а по-скоро допринася за този процес.

Освен това Радев не помага на БСП да се заяви като реална алтернатива на управлението “Борисов”. Антикорупционната му “жестокост” е вече сломена, а мечтите му не стигат по-далеч от подмяната на ГЕРБ с БСП в коалиционно управление с ДПС. Това са чиновнически мечти под генералски мундир, които няма как да вдъхновят хората. Да, все още има немалко избиратели, които гледат с надежда към Радев като възможен вестител на политическа промяна. Но конкретните съобщения, които е произвел досега, са по-скоро разочароващи.