Преди месец един мой текст за честванията на годишнини от победоносни войни предизвика известен смут. Патриотите, седящи пред телевизори или в кръчми, а често дори пред телевизори в кръчми, побесняха и ме засипаха с писма. В които с гняв и презрение ми обясняваха, че безродници като мене не заслужават даже да бъдат линчувани. Просто трябва да бъдат оставени на турците (които в патриотичните излияния винаги биват определяни като „резани”), за да им покажат те къде зимуват раците. Простете, но така звучаха и нападките по адрес на моя текст. Който беше изцяло подчинен на естествения и присъщ ми пацифизъм и завършваше чисто и просто с текста на песента "Имеджин" на Джон Ленън. Която за мен и за хората като мен винаги е била много повече от всякакви национални химни. Химн на спокойната и осъзната любов.

Европейско и българско

Именно този шум ме накара да се замисля върху един по особен паралел между европейската и българската история.

Когато се правят проекции на европейската история върху българската или обратното, винаги се взимат съвсем сходни събития, събития така да се каже от „един регистър”. Сравняват се революции с революции, войни с войни и кланета с кланета. А то пък и какво ли друго е историята всъщност? – ще се запита умният читател. В края на краищата и аз ще сторя горе долу същото. Ще направя паралел между две революции. Но някак си – различни революции. И ще го направя не само, за да провокирам отново тесногръдите националисти, но и за да дам странна и необичайна гледна точка. Защото ние опознаваме света, включително историята, благодарение на това, че можем да сменяме гледните точки. А избирайки необичайни гледни точки - да откриваме нови и непознати детайли. И въобще - виждаме наблюдавания обект по съвсем нов начин.

Годината е 1863. В Париж по улиците бродят гамени, проститутки и работници. Работници, помнещи барикадите от 48-ма и готвещи се за тези от 71-ва. А сред всички тези – и един елегантен млад буржоа с руси и красиви, но редички къдрици, които се извиват на медни спирали под безупречния му копринен цилиндър. Кой е това? Не друг, а младият и неспокойно тръпнещ от предчувствие за слава Едуар Мане, художникът.

Революцията "Закуска на тревата"

През онази година академиците все още здраво държат в ръцете си прочутия парижки Салон на изкуствата. Белобрадите консерватори изтръпват от всеки порив към свободомислие и новаторство. Всичко цветно ги ужасява, всичко не-класическо ги отвращава. Честното и реалистично наблюдение на действителността за тях е кощунство, подобно на разрушаването на Рим от готите. За тях чистият цвят на боите е обида към идеала. Защото (според тях) идеалът трябва да е кафеникав, сив, безрадостен и замръзнал. (Прилича ли ви това на нещо? На съвременните академици? На православните икони?) И изведнъж, по някакво чудо, благодарение на някакво божествено недоглеждане, в Салона, сред официалните картини, е допусната и една именно такава – кощунствена творба. В началото цари тишина. А минути след това настава вой. Дюдюкания. Писъци и смехове. Освирквания. Ругатни и пак смехове. Неприлични смехове: парижката тълпа гледа изложената в една от залите на Салона картина на Едуар Мане "Закуска на тревата".

"Закуска на тревата" е картина по сюжет, взет от късния Ренесанс. "Селски концерт" от Джорджоне представя същата ситуация – двама облечени пастири седят небрежно сред природата и се забавляват в ненатрапчивата компания на две голи дами. Това най-вероятно са някакви митични същества, нимфи или менади. Не е ясно точно какво е движило ръката и въображението на великия Джорджоне. В картината на Мане господата са най-обикновени парижки буржоа, облечени по обичаен ежедневен начин, а дамите... дамите отново са голи и са най-обичайни парижанки... Тук вече похотливата фантазия на пуританите заработва и оцветява всичко в най-вулгарни краски. Скандал!

Картината "Закуска на тревата" е първият изстрел в една Революция. Тази революция протича без нито една капка кръв. Революцията на Новото изкуство срещу тежката и куха традиция. Европа скъсва с класицизма и потискащия стремеж към античното съвършенство. И се нахвърля в модерността. Първото модерно изкуство е импресионизмът, роден с този изстрел – "Закуска на тревата". Десетина години по-късно се появява и картината на Клод Моне, която дава името на това движение: Импресия. Изгряващо слънце.

Предвестници

А ето и обещания паралел. Няма да разсъждавам върху него. Просто го нахвърлям и оставям читателя, ако иска, да мисли.

1863 година: в България цари гнетящата атмосфера, типична за една загниваща империя. Като че ли не се случва нищо. Но точно в тази година две личности извършват своите решителни преломи. Георги Сава Раковски преминава в Румъния - след неуспешни мисии в Гърция и Черна гора – и поставя традицията, от която по късно се ражда БРЦК. В същата година там идва и Васил Иванов Кунчев. Левски, който ще остави най-значимата следа в историята на България.

Ето два предвестника. На съвсем различни неща. Но все на революции. Нека да си помислим: по какво в действителност си приличаме с Европа, по какво се различаваме, и по какво бихме искали да си приличаме. А по какво – да се различаваме? И нека, между другото, нашите политици – патриоти и националисти - по-често поглеждат някоя ефирна картина на художник-импресионист!

Автор: К. Терзийски; Редактор: А. Андреев